Беше ясно, че „Преследване в Нотинг Хил“ е изключителна атракция дори за Утопияленд. Намираха се на някаква лъкатушеща алея, от двете страни на която бяха разположени старинни къщи. Лекият студен ветрец носеше мирис на плесен — бяха се постарали дори за това. Малки пламъчета проблясваха на върха на железните улични лампи. Имаше и мъгла, разбира се, както навсякъде в Газените фенери. Той вече виждаше платформата за качване. Две жени със смешни шапки и дълги тъмни рокли помагаха на група хора да се качат в нисък вагон без покрив и с големи дървени колела. Жените затвориха вратите и отстъпиха назад. Колелата ритмично се завъртяха, вагонът се стрелна напред и изчезна в мъглата, а на негово място веднага се появи друг. Още една група се качи и се изгуби от поглед, още един празен вагон застана до платформата. Беше негов ред.
За един страшен миг Кори си помисли, че може би е много нисък и няма да го допуснат на обиколката, но с херкулесови усилия изпъна врат и главата му стигна до ограничителния белег. Докато дамата ги настаняваше във вагона, той трепереше от възбуда. Веднага се спусна към едно от предните места и здраво се вкопчи в облегалката.
Баща му се намръщи:
— Сигурен ли си, че искаш да седнеш там, шефе?
Кори храбро кимна. Нали именно това правеше пътуването толкова страшно. Местата бяха разположени едно срещу друго, а това означаваше, че двамата, които седяха отпред, щяха да се движат назад.
— Това не ми харесва — изхленчи сестра му и седна до него.
Той я сръга в ребрата, за да млъкне. Защо си нямаше готин голям брат, както Роджър Прескот, а му бяха натресли тази хленчеща сестра, която четеше книги за коне и смяташе, че видеоигрите са глупост.
— Дръжте ръцете и краката си в каретата през цялото време, моля — каза дамата със странен акцент.
Кори реши, че е британски. Не знаеше какво е карета, но това нямаше значение. Щеше да пътува из Нотинг Хил и никой вече не можеше да го спре.
Дамата затвори вратата и предпазната преграда автоматично се намести пред гърдите му. Вагонът се разтърси и сестра му тихичко изписка от страх. Кори изсумтя.
Докато се изкачваха нагоре, той протегна врат през страничната стена и погледна първо нагоре, а после надолу. Майка му бързо го издърпа обратно, но той бе успял да забележи, че ги теглят с някакъв ремък, хитро прикрит и почти невидим в полумрака, и че колелата се въртят само за ефект. Нямаше значение. Вагонът се втурна в тъмнината и внезапно се чу силен тропот на конски копита. Кори затаи дъх, неспособен да скрие възторжената си усмивка, когато започнаха рязко да се изкачват. Сега вече различаваше в мрака смътните очертания на града, който се разстилаше край него — хиляди островърхи покриви, трепкащи и пушещи в нощния въздух, а в далечината съзря зловеща кула. Но не забеляза малката инфрачервена камера, скрита зад най-горния й прозорец.
Дванадесет метра по-надолу Алън Пресли наблюдаваше разсеяно монитора, докато хлапето с фланелка с Изкормвача изкачваше склон Алфа. Тези фланелки бяха най-търсеният сувенир в Газените фенери през последните четири месеца, макар да струваха по двадесет и девет долара парчето. Забавно беше как щедро развързваха кесиите си хората, когато идваха тук. Челюстта на хлапето беше увиснала от възторг почти като на карикатура — главата му се въртеше насам-натам, оставяйки бледозелени топлинни следи върху инфрачервения монитор, докато вагонът се издигаше над многобройните покриви на викториански Лондон. Разбира се, хлапето нямаше и представа, че се изкачва през цилиндричен екран, на който се прожектира дигитален образ, излъчван от две дузини проектори върху фиброоптичните светлини на градския пейзаж. Всичко беше илюзия, разбира се. В Утопияленд илюзията беше всичко.
Очите на Пресли бегло се спряха на момичето до хлапака. Твърде малка беше, за да представлява интерес. Пък и родителите им бяха с тях. Той въздъхна.
При най-вълнуващите атракции камерите бяха стратегически разположени около финалното страховито спускане и запечатваха изражението на посетителите. За пет долара на изхода човек можеше да си купи снимка, на която се хили маниакално или е вцепенен от страх. По негласна традиция по-дръзките млади жени оголваха гърдите си пред камерата. Разбира се, тези снимки никога не ставаха обществено достояние. Но мъжете от екипа „зад кулисите“ добре се забавляваха. Дори си бяха измислили име за тази практика — „бомбардиране“. Пресли поклати глава. Екипът на канала в Дървени тротоари си пълнеше очите по десет-петнадесет пъти на ден, но тук, в Газените фенери, „бомбардирането“ ставаше много по-рядко, особено толкова рано.