С нова въздишка той остави „Георгики“ на Вергилий и бързо огледа останалите четиридесетина монитора, наредени по стената в контролната стая. Всичко беше спокойно, както обикновено. По стандартите на Утопия Преследването беше относително остаряла атракция, но все пак малко или много се управляваше автоматично. Единствените проблеми за Пресли се появяваха, когато някой глупак решеше да слезе от вагона насред обиколката. Но дори за такъв случай имаше установена процедура — аварийните сензори по трасето се активираха, той предупреждаваше оператора в кулата да спре атракцията, а после изпращаше диспечера да изведе госта от Парка.
Очите на Пресли отново се върнаха на четвърта камера. Хлапето вече беше на върха на склона. След миг и малкото светлина щеше да изчезне, вагонът щеше да полети в първото спускане и истинското забавление щеше да започне. Улови се, че наблюдава възторга, изписан на мъничкото личице — видим дори на инфрачервения екран — и се опита да си спомни първия път, когато самият той беше направил обиколката на Нотинг Хил. Въпреки безбройните повторения, които беше направил като контрольор, все още можеше да я опише само с една дума — вълшебна.
Високоговорителят на командното табло изпращя.
— Здрасти, Елвис.
Той не отговори. Да си бял мъж с фамилия Пресли в Америка водеше след себе си неизбежни последствия. Все едно да се казваш Хитлер. Или може би Христос, ако някой имаше тази наглост…
— Елвис, чуваш ли ме?
Разпозна носовия глас на Кейл, който работеше на атракцията Стипълчейз.
— Да, какво? — каза Пресли в микрофона.
— Нещо интересно?
— Нищо. Мъртвило.
— Тук има. Е, почти. Тази сутрин петима повръщаха, един след друг. Трябваше да го видиш — площадката за слизане приличаше на военна зона. Трябваше да затворят за десет минути, за да я почистят.
— Страхотно.
Дълбок вътрешен трус разтърси контролната стая, когато един от вагоните се засили за последното отвесно спускане, с което завършваше обиколката. Докато вагонът се насочваше към площадката за слизане, Пресли автоматично погледна към моторите. Замаяни, щастливи лица.
— Обади ми се, ако ти се случи нещо интересно — продължаваше Кейл. — Един от заместник-шефовете ми каза, че очакват някакво женско дружество довечера. Може да намина след смяната.
На панела пред Пресли предупредително проблесна червена лампа.
— Трябва да приключвам — каза Пресли и натисна бутона за връзка с оператора на кулата. — Имам сигнал за проблем с предпазител на завой Омега.
— Да, виждам го — беше отговорът. — Къде да пратя пчеличките?
— При Призрачното езеро.
— Добре. Ще се обадя в „Поддръжка“.
— Прието.
Пресли се облегна и отново загледа в мониторите. Предупредителните сигнали не бяха рядкост. Атракциите бяха така претрупани с излишни обезопасителни механизми, че нямаше сериозни причини за тревога. Пък и повечето пъти тревогата се оказваше фалшива. Най-голямата опасност беше за механиците, които трябваше да пазят главите и пръстите си от вагоните, докато атракцията работеше.
Кори отчаяно се беше вкопчил в предпазната преграда и крещеше от дъното на дробовете си. Усещаше как гравитацията притиска гръдния му кош и го дърпа под мишниците, сякаш се опитваше да го повдигне от вагона. На върха на хълма — според сценария — въображаемите им коне бяха подплашени от някакво привидение и сега каретата се носеше устремно надолу. Обкръжаваше го какофония от звуци — трополенето на каретата, тревожното цвилене на конете. И над всичко пронизителният писък на сестра му, който го изпълваше със задоволство. Това беше най-прекрасният миг в живота му.
Сега преминаваха през поредица от изключително реалистични местности, докато се спускаха по каменистия хълм — пусто призрачно езеро, лабиринт от тъмни и тесни алеи, изгнил дървен кей с призрачни кораби. Каретата подскочи веднъж, после втори път. Кори се хвана още по-здраво, защото беше чувал какво ги очаква в края на обиколката — вагонът щеше да се преобърне по склона и да пропадне надолу в пропастта.