— На предпазител 91 съм. Нищо му няма. Ей, Дейв, знаеш ли защо лекарят те кара да си обърнеш главата, когато ти преглежда оная работа?
— Не.
Пресли автоматично слушаше бърборенето на механика по радиостанцията, без да му обръща особено внимание. Огледа мониторите, после отново отмести поглед към „Георгики“. Беше завършил семестриално старогръцки, латински и литература в университета в Бъркли и все се канеше да се дипломира, но не можеше да събере достатъчно сили да напусне Утопия. Сигурно беше единственият човек в целия щат Невада, който говореше латински. Веднъж се беше опитал да го използва, за да свали една мадама. Не се получи.
— Не иска да го опръскаш със слюнка, когато се изкашляш.
— Сериозно, това ли било? А аз винаги съм мислел, че има някаква анатомична причина, защото… Господи, предпазител 94 е изгорял!
Пресли се изправи и се заслуша внимателно.
— Как така изгорял? Това да не е електрическа крушка?
— Сериозно ти говоря, пуши и вони ужасно. Сигурно се е претоварил. Не съм виждал подобно нещо даже в симулатора. Изглежда и 95 е в същото положение…
Пресли рязко скочи, столът му се завъртя и се понесе назад. Погледна към диаграмата на обиколката. Предпазители 94 и 95 контролираха финалното вертикално спускане след завой Омега.
Това не беше на добро. Разбира се, аварийните механизми щяха да спрат движението, но той никога досега не беше чувал предпазители да отказват, особено два поредни, и това никак не му хареса. Грабна радиостанцията и се свърза с оператора в кулата.
— Франк, спри обиколката. Веднага.
— Вече действам. О, боже, един вагон тъкмо минава оттам…
Тренираният поглед на Пресли се плъзна по мониторите. От това, което видя, кръвта във вените му се смръзна.
Един вагон поемаше последното отвесно спускане на Нотинг Хил. Но това не беше плавното контролирано движение, което беше наблюдавал безброй пъти. Вагонът се беше наклонил и шасито му се тресеше ужасяващо. Притиснати до предпазните прегради, пътниците се бяха вкопчили един в друг, бялото на очите им и розовото на езиците изглеждаха бледозелени на монитора. Нямаше звук, но Пресли виждаше, че крещят от ужас.
Когато набра скорост, вагонът се наклони още повече напред. Последва рязко друсване и един от пътниците увисна през стената. Малките му ръчички трескаво се опитваха да се вкопчат в нещо, но гравитацията беше твърде силна — плъзнаха се по предпазната преграда, по ръцете на възрастните, които отчаяно се опитваха да ги хванат. Докато посетителят се премяташе във въздуха надолу към камерата с убийствена скорост, Пресли едва успя да различи фланелката с Джак Изкормвача, преди видеовръзката да прекъсне от удара.
Две седмици по-късно
7:30
След като тръгне от булевард Чарлстън, който се намира над главната улица на Лас Вегас, „Ранчо Драйв“ небрежно завива наляво и се насочва право към Рино. Върви право на северозапад, без да се поддава на нито едно естествено или изкуствено изкушение да завие, сякаш бърза да остави неона и зелените мокети далеч зад себе си. Кънтри клубове, търговски центрове, най-накрая дори умърлушените предградия с фалшиви тухлени фасади остават зад него. Пустинята Мохаве, затисната от асфалта и бетона, отново властва. Фини пясъчни паяжини се простират върху онова, което знаците обявяват за шосе 95. Клонести диви рожкови се мяркат тук-таме из голата пустиня. Кактуси стърчат наперено като знаменосци в пустошта. След трескавия блясък на препълнените улици огромното празно пространство изглежда нереално. Ако не беше шосето, ще имаш чувството, че човешки крак никога не е стъпвал тук.
Андрю Уорн рязко завъртя огледалото за обратно виждане нагоре и вдясно и въздъхва с облекчение, когато заслепяващата светлина помръкна.
— Как можах да дойда във Вегас без тъмни очила! Тук слънцето пече 366 дни в годината.
Момичето до него се усмихна и намести слушалките си.
— Типично за баща ми, разсеяния професор.
— Искаш да кажеш бивш професор.
Пътят напред приличаше на нажежена до бяло черта. Пустинята наоколо сякаш беше избеляла под блясъка на слънцето, дори храстите приличаха на безплътни привидения. Уорн лениво допря дланта си до прозореца и бързо я отдръпна. Седем и половина сутринта, а навън сигурно вече беше 40 градуса. Дори взетата под наем кола сякаш се беше приспособила към пустинните условия — плъзгачът на климатика се бе заклещил в максимално положение.