— Орхидеи — подсмръкна събеседникът му. — Реших, че сте се досетил, когато ви казах името си. Аз съм специалистът по екзотични растения, който свърши цялата работа на миналогодишното Световно изложение в Ню Йорк — може би сте чел за него? Както и да е, трябват им специални хибриди за храма, който строят в Атлантида. Имат проблеми и с нощните растения в Газените фенери. Не понасяли влагата или нещо подобно. — Той разтвори широко ръце и бутна и двата плика на земята. — Поемат всички разходи, билет първа класа, тлъст хонорар за консултацията, пък и ще тежи в автобиографията ми.
Уорн кимна, когато мъжът вдигна падналите пликове и му подаде неговия. Вярваше му. Говореше се, че в Утопия са такива фанатици по отношение на точното пресъздаване на тематичните си светове, че от време на време тук могат да се видят учени, които обикалят с отворена уста и си водят бележки. Джорджия разглеждаше каньона и не обръщаше внимание на Пепър.
… Утопия заема двадесет квадратни мили, изпълнени с природни богатства и красота, включително два извора и водосборен район…
Пепър погледна през рамо.
— А вие?
Уорн почти беше забравил за слабичкия очилат мъж, който седеше отзад. Той примигна, сякаш обмисляше въпроса.
— Смайт. — В говора му се долавяше лек австралийски акцент. — Пиротехник.
— Пиротехник? Онези, които правят фойерверките?
Мъжът приглади с пръсти тънките щръкнали мустаци, които растяха в сянката на носа му.
— Аз организирам специалните тържества като празника по случай шест месеца от откриването. Отстранявам и повреди. Някои от фойерверките на закрито в късното шоу излитат твърде високо и чупят прозорци или стъклата на купола.
— Това не бива да става — обади се Пепър.
— А в „Кулата с грифоните“ посетителите се оплакват, че „гръмотевиците“ били твърде силни.
Мъжът рязко млъкна, сви рамене и обърна глава към прозореца.
Уорн също отправи поглед към ръждивите скали, после отново огледа вътрешността на влакчето. Нещо го притесняваше и той внезапно осъзна какво е. Обърна се към Пепър.
— Ами къде са героите? Оберон, Морфей, Пендрагон? Досега не съм видял нито един.
— О, тук са — в магазините и при някои от детските атракции. Но няма да видиш хора в костюми на плъхове да се разхождат наоколо. Казват, че Найтингейл много държал преживяването да е реалистично. Затова всичко — той махна с дундестата си ръка, — Транспортният център, въздушното влакче, дори Нексус — е толкова скромно. Без комерсиализация. Така истинските светове изглеждат много по-реални. Или поне така съм чувал. — Той се обърна към тихия мъж зад тях. — Нали?
Смайт кимна.
Пепър се приведе по-близо до Уорн.
— Лично аз никога не съм харесвал произведенията на Найтингейл — онези анимационни филмчета, „Хроники от Фивърстоун“, направени по старите му фокуси. Твърде мрачни са. Но децата ми са луди по тях. Гледат ги всяка седмица. Едва не ме убиха, когато разбраха, че идвам тук, а те не могат да дойдат с мен.
Пепър се засмя и потри ръце. Уорн беше чел книги, в които хората нетърпеливо потриваха ръце, но не беше сигурен дали досега е виждал някой наистина да го прави.
— Дъщеря ми щеше да ме убие, ако не я бях довел — отвърна той и изохка, защото Джорджия го срита под седалката.
Настъпи кратка тишина. Уорн разтриваше прасеца си.
— Мислите ли, че наистина имат ядрен реактор под парка? — внезапно попита Пепър.
— Какво?
— Така говорят слуховете. Само си представете електрическата инсталация. Това място е самостоятелна обществена единица, за бога! Помислете колко електричество е нужно, за да функционира — климатична инсталация, обиколки, компютри. Попитах една от служителките в Центъра и тя ми каза, че използвали водноелектрическа енергия. Водноелектрическа! Насред пустинята! Аз… Ей, вижте — ето го!
Уорн погледна напред и застина. Чу как Джорджия рязко си пое дъх.
Влакчето току-що беше взело един особено остър завой и отпред каньонът рязко се разшири. От стена до стена, от горе до долу, се издигаше фасада с меден цвят, която ярко блестеше на утринното слънце. Сякаш каньонът внезапно свършваше, преграден от тази масивна стена от полиран метал. Разбира се, това беше илюзия — голямата скалиста долина под тях обграждаше целия парк — но беше смайваща и красива по особен аскетичен начин. Единственото, което нарушаваше гладкостта на фасадата, бяха две малки квадратчета в средата близо до върха, където влизаха релсите на влакчето. На горния ръб една-единствена дума УТОПИЯ, изписана с огромни букви от някакво вещество, подобно на слюда, примигваше и блестеше, появяваше се и изчезваше, в зависимост от ъгъла, под който я осветяваше слънцето. Отгоре и отвъд нея огромен кръгъл купол — сложна мрежа от кристални полигони и метални паяжини — покриваше всичко. На върха му се вееше флаг със стилизирано лого — виолетова птица на бяло поле.