Лий Чайлд
Утре ме няма
На Лесли и Сали, жени с рядък чар и качества
1
Атентаторите самоубийци се забелязват лесно. Има всякакви издайнически признаци. Най-вече защото са нервни. По дефиниция на всички им е за пръв път.
Израелското контраразузнаване създаде наръчник за защита. Казаха ни какво да търсим. Използваха прагматично наблюдение и психологическа интуиция и съставиха списък с поведенчески индикатори. Преди двайсет години получих списъка от капитан от израелската армия. Той се кълнеше в него. Заради това и аз се кълнях в него. По онова време прекарахме три седмици, общо взето, без да се делим за повече от минута, в самия Израел, в Йерусалим, на Западния бряг, в Ливан, понякога в Сирия, понякога в Йордания, по автобуси, в магазини, по оживени тротоари. Очите ми шареха, а умът ми препускаше по точките от списъка.
Двайсет години по-късно все още го знам наизуст. И очите ми все още шарят. Чист навик. От едни други колеги научих още една мантра: виж, но и гледай, чуй, но и слушай. Колкото по-активно участваш, толкова по-дълго ще оцелееш.
Списъкът е от дванайсет точки, ако заподозреният е мъж. Единайсет — ако е жена. Разликата е в скорошното бръснене. Мъжете атентатори обръсват брадите си. Така се сливат по-лесно с тълпата. Не изглеждат толкова подозрителни. Резултатът е по-бледа кожа в долната част на лицето. Не са се излагали на слънце дълго време.
Мен обаче не ме интересуваха бръснатите.
Действах по списъка от единайсет точки.
Наблюдавах жена.
Бях в метрото в Ню Йорк. Линия №6, Лексингтън Авеню, посока към Горен Манхатън, в два през нощта. Бях се качил на Блийкър Стрийт от южния край на перона във вагон, в който имаше само петима души. Вагоните на метрото изглеждат малки и уютни, когато са пълни. Но когато са празни, изглеждат огромни и изоставени. През нощта светлините им стават някак по-горещи и по-ярки, макар да са същите като през деня.
Бях се изтегнал на двойна седалка до вратата в края на вагона, откъм релсите. Останалите петима пътници бяха пред очите ми, на дългите седалки с гръб към прозорците, в профил, далеч един от друг, вперили празни погледи пред себе си — трима отляво и двама отдясно.
Номерът на вагона беше 7622. Веднъж пътувах осем спирки по линия №6. Бях седнал до някакъв смахнат тип, който говореше за вагона, в който се возехме, с ентусиазъм, с какъвто повечето мъже говорят за спорт или за жени. Така че знаех, че вагон номер 7622 е модел R142A, най-новият в железопътната система на Ню Йорк, произведен от „Кавасаки“ в Кобе, Япония, докаран с кораб и камион до депото на Двеста и седма улица, поставен с кран върху релсите, изтеглен до Сто и осемдесета улица и тестван. Знаех, че може да измине 320 000 километра, без да се нуждае от някакво по-особено внимание. Знаех, че автоматичната му информационна система дава инструкции с мъжки глас, а информация — с женски, за което се твърдеше, че било случайно. Всъщност се дължеше на убеждението на шефовете на транспорта, че подобно разделение на труда е психологически убедително. Знаех и че гласовете са на водещи от телевизия „Блумбърг“, но много преди Майк Блумбърг да стане кмет на Ню Йорк. Знаех, че по релсите се движат шестстотин вагона R142A и че всеки от тях е малко по-дълъг от 15 метра и малко по-широк от 2,50 метра. Знаех, че този вътрешен вагон, в който пътувах тогава и в какъвто бях сега, побира максимум 40 седящи и 148 правостоящи пътници. Смахнатият беше наясно с всичките тези подробности. Виждах със собствените си очи, че седалките са от синя пластмаса, с оттенъка на небето в края на лятото или на униформата на британските военновъздушни сили. Виждах, че страничните панели са от фибростъкло, върху което не може да се драскат графити. Виждах и двете ленти с реклами, монтирани там, където се срещат таванът и стените. Виждах малките весели постери, възхваляващи телевизионни програми, предлагащи езикови курсове, лесни дипломи и големи възможности за печалби.
Виждах и постер на полицията, който съветваше: Ако видите нещо, съобщете ни.
Най-близо до мен беше една жена от латиноамерикански произход. Седеше на отсрещната страна вляво, преди първите врати, сама на седалка за осем души, доста далеч от средата. Стори ми се дребна, на възраст между трийсет и петдесет. Явно й беше много горещо и изглеждаше страшно уморена. На китката й висеше измачкана торбичка от супермаркет, а очите й бяха вперени невиждащо напред.
От другата страна, на около метър и половина по-нататък, седеше мъж. Той също беше сам на седалка за осем души. Можеше да е от Балканите или Черноморието. Тъмнокос, с прорязано от бръчки лице, жилест, похабен от физически труд на открито. Беше стъпил здраво на пода и се подпираше с лакти на коленете си. Не спеше, но беше на границата на съня и се поклащаше в ритъм с движението на влака. Изглеждаше на около петдесет, но бе облечен с прекалено младежки дрехи. Торбести джинси, които стигаха едва до глезените му, прекалено голяма за него фланелка на НБА с име на играч, което ми беше непознато.