Вляво от хотела, от страната, която е по-близо до Парк Авеню, нямаше нищо интересно.
После погледнах надясно към фасадите от страната на Медисън Авеню и ми хрумна друга идея.
Самият хотел беше построен неотдавна с безумен бюджет. Съседните сгради изглеждаха тихи, скъпи и солидни, някои бяха стари, други нови. В западния край на улицата обаче забелязах три стари сгради една до друга. Бяха тесни, с единични фасади, пететажни, тухлени, обрулени от времето, с олющена и изкъртена мазилка на петна, доста западнали. Мръсни прозорци, изкривени дограми, плоски покриви с бурени, прорасли в корнизите, стари железни противопожарни стълби, спускащи се на зигзаг от горните четири етажа. Трите сгради приличаха на три прогнили зъба в ослепителна усмивка. На приземния етаж на едната имаше стар, неработещ ресторант. В другата се помещаваше железарски магазин. И третата имаше помещение за магазин, но то беше изоставено толкова отдавна, че вече не личеше какво е било. Всяка от сградите беше с тесен вход, сбутан дискретно до търговската част. До две от вратите се виждаха множество звънци, което значеше, че има апартаменти. До вратата до стария ресторант имаше само един звънец, което означаваше, че четирите етажа са заети от един-единствен наемател.
Лайла Хот не беше украинска милиардерка от Лондон, което означаваше, че каквато и да беше, тя си имаше бюджет. Несъмнено щедър, след като можеше да си позволи да наема апартаменти в „Четири сезона“, но не и неограничен. Къщите в Манхатън могат да се купят минимум за двайсет и няколко милиона долара. Наемите достигат десетки хиляди.
Беше много по-лесно да се постигне нужната дискретност в сгради със смесено предназначение като тези пред мен. Вероятно имаха и други преимущества. Нямаха портиер, липсваха и прекалено много любопитни погледи. Плюс може би фактът, че в сграда, в която има ресторант или магазин, поне теоретично, се правят доставки по всяко време на денонощието. Хората идват и си отиват, без изобщо да привличат вниманието.
Отдалечих се малко по-нататък по улицата и застанах на тротоара, срещу трите стари сгради. Загледах се в тях. По тротоара се точеше безкрайна река от хора. Слязох от бордюра, за да не преча. На ъгъла на Медисън Авеню и Петдесет и седма улица, доста далеч от мен, бяха застанали две ченгета. На петдесет метра по диагонал. Не гледаха в моята посока. Пак се обърнах към сградите и повторих предположенията си мислено. Влакът по линия №6 на Петдесет и девета и Лексингтън Авеню беше близо. Хотел „Четири сезона“ беше близо. Трето Авеню и Петдесет и шеста улица не бяха близо. Това не е близо до мен. Анонимността е гарантирана. Разходите са ограничени. Пет срещу пет. Перфектно. Реших, че търся място точно като старите сгради пред мен, намиращо се във ветрилообразен сектор с радиус от пет минути пеша на изток или запад от задния вход на хотела. Не на север, защото Сюзан Марк щеше да остави колата си в средата на града и да слезе от метрото на Шейсет и осма улица. Не на юг, защото Петдесет и седма улица беше психологическа бариера. Не и на някакво съвсем различно място, защото бяха използвали „Четири сезона“ за прикритие. Ако мястото беше друго, щяха да отидат в друг хотел. В Ню Йорк има предостатъчно подобни впечатляващи заведения.
Безупречна логика. Може би твърде безупречна. Ограничаваща, най-малкото. Защото, ако не се откажех от предположението, че Сюзан Марк би слязла от метрото на Петдесет и девета улица и би направила опит да се приближи от север и че Петдесет и седма улица е концептуално препятствие от юг, значи районът, който търсех, беше точно тук, на Петдесет и осма улица. Повечето пресечки в средата на Манхатън могат да бъдат минати пеша за не повече от пет минути, а това означаваше, че радиус от пет минути пеша от задния вход на хотела би завършил или на пряката, на която се намирах, или на съседната на изток между Парк Авеню и Лексингтън Авеню. А и западнали сгради със смесено предназначение тук са рядкост. Големите пари отдавна са ги прогонили. Беше напълно възможно сградите пред мен да са последните останали в целия район.
Поради което беше напълно възможно в момента да се намирах пред скривалището на Лайла Хот.
Напълно възможно, но много малко вероятно. Вярвам в късмета както всички, но не съм безумен.
Вярвам и в логиката може би повече, отколкото останалите, а именно логиката ме беше довела дотук. Премислих всичко още веднъж и най-накрая си повярвах.