— Нямам компютър.
— В хотелите има.
— Не искам да оставам тук.
— В града има и други хотели.
— Ти къде си отседнал?
— В „Шератън“. Където бяхме преди.
Спрингфийлд плати сметката с платинена кредитна карта и отидохме пеша от „Четири сезона“ до „Шератън“. За втори път правех това пътешествие. Отне ни същото време. Оживени тротоари, хора, които се разхождат бавно в горещината. Беше един часът по обяд и много горещо. През цялото време наблюдавах ченгетата, което също не улесни напредъка ни. В крайна сметка обаче стигнахме. Плазменият екран във фоайето показваше цял списък мероприятия. Залата беше ангажирана от някаква търговска асоциация. Имаше нещо общо с кабелната телевизия, а това ми напомни за канала „Нешънъл Джиографик“ и упоената горила.
Спрингфийлд отвори вратата на бизнес центъра с картата от стаята си. Не влезе вътре с мен. Каза ми, че ще ме почака във фоайето и се отдалечи. Три от четирите компютъра бяха заети. Две жени и един мъж, и тримата в черни костюми, и тримата с черни куфарчета, отворени върху масите и пълни с книжа. Седнах на свободното място и се опитах да измисля как се гледа дивиди на компютър. Открих процеп, който изглеждаше годен за целта. Мушнах диска в него и след временна съпротива моторчето зажужа и издърпа диска от ръката ми.
В продължение на пет секунди не се случи нищо особено. Само някакво леко потракване. После се появи голям екран. Беше празен, но в долния край бяха нарисувани бутони като на дивиди плейър. Възпроизвеждане, пауза, бързо напред, бързо назад, прескачане. Помръднах мишката и стрелката се превърна в заоблена ръчичка, когато премина над бутоните.
Телефонът в джоба ми завибрира.
63
Извадих апарата и отворих капачето. Озърнах се наоколо. Тримата ми временни колеги бяха твърде заети с работата си. Едната жена разглеждаше на екрана си шарена графика. Колони с ярки цветове, някои високи, други ниски. Мъжът преглеждаше пощата си. Другата жена пишеше трескаво.
Допрях телефона до ухото си.
— Да?
— Получи ли го? — попита Лайла Хот.
— Да — отговорих.
— Гледа ли го?
— Не.
— Мисля, че трябва да го видиш.
— Защо?
— С образователна цел.
Погледнах пак хората в помещението и попитах:
— Има ли звук?
— Не, това е ням филм. За съжаление. Със звук щеше да е много по-добре.
Замълчах.
— Къде си? — попита.
— В хотелски бизнес център.
— В „Четири сезона“?
— Не.
— Има ли компютри в този бизнес център?
— Да.
— Нали знаеш, че можеш да гледаш дивиди и на компютър?
— Казаха ми.
— Някой друг може ли да види екрана?
Не отговорих.
— Пусни го. Аз ще остана на телефона. Ще коментирам. Все едно е специално издание.
Замълчах.
— Като режисьорски груб монтаж — добави тя и се засмя леко.
Размърдах мишката и поставих ръчичката над бутона за възпроизвеждане.
Щракнах мишката.
Машината изтрака пак и на екрана се появиха две изкривени хоризонтални линии. Проблеснаха два пъти, а после картината се успокои и видях широкоъгълна снимка на открито пространство. Беше нощ. Камерата беше стабилна. Реших, че е сложена на висок статив. Мястото беше осветено с пронизващи халогенни прожектори, които не се виждаха на екрана. Цветовете бяха груби. Определено беше някъде в чужбина. Гола кафеникава земя. Камънак и една голяма скала. Скалата беше плоска, по-голяма от двойно легло. В нея бяха забити и циментирани четири железни халки. По една във всеки ъгъл.
За халките беше завързан гол мъж. Нисък, слаб и жилест. Имаше маслинена кожа и черна брада. Може би на трийсет години. Проснат по гръб, под формата на Х. Камерата беше поставена на около метър от краката му. В горния край на кадъра главата му се люшкаше наляво и надясно. Очите му бяха затворени. Устата му беше отворена. Жилите на врата му бяха изпъкнали като въжета.
Крещеше, но не можех да го чуя.
Филмът беше ням.
Лайла Хот заговори в ухото ми.
— Какво виждаш? — попита ме тя.
— Мъж върху скала — отговорих.
— Продължавай да гледаш.
— Кой е той?
— Беше шофьор на такси, който помагаше на американски журналист.
Обективът бе поставен под ъгъл от около четирийсет и пет градуса. Краката на шофьора изглеждаха големи, а главата — малка. Нещастникът се мяташе и се мъчеше да се отскубне. Вдигаше глава и я удряше в скалата. Искаше да се нокаутира сам. Или да се самоубие. Не му проработи късметът. Слаба фигура се появи в горния край на кадъра и мушна под главата на шофьора сгънато парче плат. Фигурата беше на Лайла Хот. Без никакво съмнение. Разделителната способност на записа не беше кой знае колко голяма, но нямаше как да сбъркам. Косата, очите, движенията бяха нейните.