— Питър Молина видя всичко — продължи Лайла Хот. — Искаше му се този мъж да издържи. Което е странно, защото той умря преди месеци. Такъв е ефектът. Както ти казах, видеозаписът е доста приличен.
— Ти си отвратителна — казах й. — Освен това и си труп. Знаеш ли го? Все едно току-що си стъпила на пътното платно. Камионът още не те е блъснал, но и това ще стане.
— Ти ли си камионът?
— Позна.
— Радвам се. Продължавай да гледаш.
Щракнах бутона за бързо превъртане, после пак и пак.
Картината се ускори четири пъти по-бързо от нормалното, после осем, после шестнайсет и трийсет и два. Времето полетя напред. Час. Деветдесет минути. Картината стана напълно статична. Шофьорът на такси престана да се движи. Лежа дълго време така, после Лайла Хот се появи в кадър.
Натиснах бутона за възпроизвеждане, за да се върна към нормалната скорост. Лайла се наведе към врата на шофьора и потърси пулса му. Вдигна глава и се усмихна щастливо.
На камерата.
На мен.
А по телефона попита:
— Свърши ли вече?
— Да — отвърнах.
— Разочарова ни. Не издържа много дълго. Беше болен. Имаше паразити. Глисти. През цялото време се виждаше как се гърчат в червата му. Отвратително. Предполагам, че и те са умрели. Паразитите умират, ако умре гостоприемникът им.
— Както ще умреш и ти.
— Всички ние ще умрем, Ричър. Въпросът е как и кога.
Мъжът зад гърба ми стана и тръгна към вратата. Опитах се да закрия екрана с тяло. Не мисля, че успях. Той ме изгледа особено и излезе от стаята.
Или може би беше чул края на разговора ми по телефона.
— Продължавай — чух гласа на Лайла в ухото си.
Пак щракнах върху бутона за бързо превъртане. Известно време виждах мъртвия шофьор на такси край Кабул, после картината изчезна и се появиха смущения. И започна нов епизод. Върнах на нормална скорост. Някакъв интериор. Същата ярка светлина. Не можеше да се каже дали е ден или нощ. Не можеше да се разбере къде е. Може би някакво мазе. Подът и стените, изглежда, бяха боядисани в бяло. Имаше голяма каменна плоча като маса. По-малка от скалата в Афганистан. Правоъгълна, направена с определена цел. Може да е била част от стара кухня.
За плочата беше завързан много едър млад мъж.
Беше на половината на моята възраст и поне с двайсет процента по-едър от мен.
Сто и петдесет килограма мускули, беше казал Джейкъб Марк. Ще отиде да играе в Националната лига.
— Видя ли го? — попита Лайла Хот.
— Видях го.
Беше гол. Много бял на светлината. И много различен от шофьора на такси в Кабул. Бяла кожа, разбъркана руса коса. Без брада. Движеше се обаче по същия начин. Главата му се мяташе напред и назад, крещеше някакви думи. Не! и Моля! са разбираеми на всички езици. А тези бяха на английски. Можех да разчета движението на устните съвсем лесно. Дори добивах представа за тона. Преди всичко смайване. Тонът на човек, който е разбрал, че някаква празна заплаха или жестока шега се е оказала безмилостна реалност.
— Няма да го гледам — казах.
— Трябва — настоя Лайла Хот. — Иначе няма да си сигурен. Може да сме го пуснали.
— Кога стана?
— Поставихме краен срок и го спазихме.
Замълчах.
— Гледай.
— Не.
— Но аз искам да гледаш — каза тя. — Трябва да го видиш. Въпрос на последователност. Защото мисля, че ти ще си следващият.
— Помисли още веднъж.
— Гледай.
Гледах. Иначе няма да си сигурен. Може да сме го пуснали.
Не го бяха пуснали.
64
Затворих телефона, прибрах диска в джоба си, влязох в тоалетната във фоайето и повърнах. Не толкова заради кадрите. Виждал съм и по-лошо. Заради гнева, яда и безсилието. Разяждащите емоции кипяха в мен и трябваше да намерят отдушник. Изплакнах устата си, наплисках лице, пих малко вода от чешмата и останах за миг пред огледалото.
После изпразних джобовете си. Задържах паспорта, банковата карта, картата за метрото и визитната картичка на Тереза Лий от нюйоркската полиция. Запазих и четката за зъби. Запазих телефона, който звънеше. Другите два изхвърлих в кошчето заедно със зарядното устройство, визитката на четиримата мъртъвци и бележките на Тереза Лий.
Изхвърлих и диска.
И флаш паметта, която купих от „Рейдио Шак“ заедно с розовото калъфче.
Вече нямаше да ми е нужна примамка.
Така пречистен, отидох да проверя дали Спрингфийлд е още там.
Той седеше в лоби бара, с гръб към един прав ъгъл. Беше спокоен, но наблюдаваше всичко. Веднага се познаваше, че е от Специалните части. Видя ме. Седнах до него.
— Фолк музика ли беше? — попита той.
— Да — отговорих. — Беше фолк музика.