— На дивиди?
— Имаше и малко танци.
— Не ти вярвам. Много си пребледнял. Афганистанските фолклорни танци са доста лоши, но не чак толкова.
— Двама души — казах. — Срязаха коремите им и извадиха червата им.
— На живо? Пред камерата?
— И после те бяха мъртви пред камерата.
— Звук?
— Без звук.
— Кои са били те?
— Единият е бил шофьор на такси от Кабул. Другият е синът на Сюзан Марк.
— В Кабул не се возя на такси. Предпочитам свой собствен транспорт. Лошо е обаче за университета. Трудно се намира добър защитник. Проверих го. Казват, че бил страхотен.
— Вече не е.
— Двете жени появяват ли се на записа?
Кимнах.
— Равносилно е на самопризнание.
— Няма значение. Ясно им е, че ще ги убием, каквото и да стане. Има ли значение за какво точно ще ги убием?
— За мен има.
— Време е да поумнееш, Ричър. Затова са ти изпратили диска. Искат да побеснееш и да те засмучат. Не могат да те открият. Затова искат ти да ги откриеш.
— Ще ги открия.
— Бъдещите ти планове са си твоя работа. Нужно е обаче да внимаваш. Трябва да разбереш. Това е тактиката им от двеста години насам. Ето защо извършват зверствата си съвсем близо до бойната линия. Искат да предизвикат изпращане на спасителни групи. Или да провокират атаки за отмъщение. Искат безкраен приток от пленници. Питай британците. Или руснаците.
— Ще се погрижа.
— Сигурен съм, че ще опиташ. Но няма да ходиш никъде, преди да приключим с теб във връзка със случилото се в метрото.
— Вашият човек видя онова, което видях и аз.
— В твой интерес е да ни помогнеш.
— Засега не е. Засега чувам само обещания.
— Когато получим флаш паметта, всички обвинения ще отпаднат.
— Не е достатъчно.
— Искаш го в писмен вид ли?
— Не. Искам обвиненията да отпаднат сега. Трябва ми някаква свобода на действие. Не мога непрекъснато да се озъртам за ченгета.
— Свобода за какво действие?
— Знаеш за какво.
— Добре, ще направя каквото мога.
— Не е достатъчно.
— Не мога да ти дам гаранции. Мога само да опитам.
— Какви са шансовете да успееш?
— Никакви. Сансъм обаче може и да успее.
— Упълномощен ли си да говориш от негово име?
— Ще трябва да му се обадя.
— Кажи му да няма повече глупости. Вече преминахме тази фаза.
— Добре.
— Говори с него и за Тереза Лий и Джейкъб Марк. И за Дохърти. Искам и тримата да имат чисти досиета.
— Добре.
— Джейкъб Марк ще има нужда от психиатър. Особено ако види записа.
— Няма да го види.
— Искам обаче да се погрижат за него. Както и за бившия съпруг. Молина.
— Добре.
— Още две неща — добавих.
— Доста се пазариш за човек, който няма какво да предложи.
— От Министерството на вътрешната сигурност са установили, че двете жени са пристигнали от Таджикистан с хората си. Преди три месеца. Благодарение на някакъв компютърен алгоритъм. Искам да знам колко души са били в групата.
— За да прецениш противника ли?
— Точно така.
— И?
— Искам да се срещна отново със Сансъм.
— Защо?
— За да ми каже какво съдържа флаш паметта.
— Няма да стане.
— Тогава няма да я получи. Ще я задържа и ще видя сам.
— Какво?
— Чу ме.
— Наистина ли паметта е у теб?
— Не. Но знам къде е.
65
— Къде е? — попита Спрингфийлд.
— Не мога да предложа информация — отговорих.
— Лъжеш.
Поклатих глава.
— Не и този път.
— Сигурен ли си? Можеш ли да ни заведеш там?
— Мога да те заведа на пет метра от мястото. Останалото зависи от теб.
— Защо? Скрита ли е? В банков сейф? В къща?
— Нито едно от трите.
— Къде е тогава?
— Обади се на Сансъм — казах. — И уреди среща.
Спрингфийлд допи остатъка от водата си. Сервитьорът дойде със сметката. Спрингфийлд му плати с платинената карта, както плати и в „Четири сезона“. Реших, че е добър знак. Говореше за позитивна динамика, така че реших да пробвам късмета си още малко.
— Ще ми вземеш ли стая? — попитах.
— Защо?
— Защото, докато Сансъм ме махне от списъка на най-издирваните престъпници, ще мине време. А съм уморен. Не съм спал цяла нощ. Искам да подремна.
След десет минути бяхме на висок етаж в стая с огромно легло. Приятно място, но незадоволително в тактическо отношение. Както при всички хотелски стаи на високите етажи, прозорецът не ми вършеше работа и заради това имаше само един изход. Видях, че Спрингфийлд мисли същото. Смяташе, че само някой побъркан може да се настани в подобна стая.
— Мога ли да ти имам доверие? — попитах аз.
— Да — отговори Спрингфийлд.
— Докажи го.
— Как?