— Дай ми пистолета си.
— Нямам оръжие.
— Подобни отговори не помагат за изграждане на доверието.
— Защо ти е?
— Знаеш защо. За да мога да се защитя, ако доведеш до вратата ми хора, които не би трябвало.
— Няма.
— Дай ми някаква гаранция.
Той замълча и остана неподвижен. Знаех, че по-скоро би забил игла в окото си, отколкото да даде оръжието си, но след известен размисъл той бръкна под сакото и извади деветмилиметров щаер от кобур отзад на колана си. Оръжието се използваше от специалните части през осемдесетте години на XX век. Обърна го с ръкохватката напред и ми го подаде. Беше добро оръжие, доста употребявано, но и добре поддържано. Имаше осемнайсет патрона в пълнителя и един в цевта.
— Благодаря ти — кимнах.
Той не каза нищо и излезе от стаята. Заключих вратата след него и окачих веригата, после подпрях дръжката със стол. Изпразних джобовете си на нощното шкафче. Сложих дрехите си под матрака, за да се изгладят. Взех горещ, продължителен душ.
После легнах да спя с пистолета на Спрингфийлд под възглавницата.
Четири часа по-късно ме събуди чукане на вратата. Мразя да гледам през шпионки на хотелски врати. Твърде опасно е. Ако някой дебне отвън, трябва само да изчака шпионката да потъмнее и да стреля в нея. Дори и .22 калибър със заглушител би бил смъртоносен. Няма нищо съществено между очната ябълка и мозъка. На стената до вратата обаче имаше голямо огледало — вероятно за последна проверка на външния вид, преди да излезеш. Взех кърпа от банята, увих я около кръста си и извадих пистолета изпод възглавницата. Дръпнах стола и открехнах вратата, колкото позволяваше веригата. Отдръпнах се и погледнах в огледалото.
Спрингфийлд и Сансъм.
Отворът беше тесен, образът в огледалото беше обърнат, а осветлението в коридора беше слабо, но въпреки това ги познах веднага. Бяха сами, доколкото успях да видя. И щяха да останат сами, освен ако не водеха със себе си повече от деветнайсет души. Щаерът няма предпазител. Първият изстрел изисква много силно натискане на спусъка, което има двойно действие. След това има още осемнайсет изстрела. Обрах хлабината на спусъка и откачих веригата от вратата.
Бяха сами.
Влязоха — първо Сансъм, после Спрингфийлд. Сансъм изглеждаше точно както и първия път, когато го видях. Загорял от слънцето, богат, властен, енергичен и харизматичен. Беше с тъмносин костюм, бяла риза и червена вратовръзка и изглеждаше свеж като краставичка. Взе стола, с който подпирах вратата, върна го до масата в стаята и седна. Спрингфийлд затвори вратата и окачи отново веригата. Задържах пистолета. Вдигнах с една ръка матрака и измъкнах дрехите си.
— Две минути — казах. — Говорете си двамата.
Облякох се в банята и се върнах. Сансъм попита:
— Наистина ли знаеш къде е флаш паметта?
— Да — отговорих. — Наистина знам.
— Защо искаш да разбереш какво има на нея?
— Защото искам да разбера доколко е злепоставящо.
— Не искаш да ме видиш в Сената ли?
— Не ме интересува как прекарваш времето си. Любопитен съм, това е.
— Защо не ми кажеш къде е още сега? — попита той.
— Защото първо трябва да направя нещо друго. И си ми нужен, за да махнеш ченгетата от пътя ми, докато го правя. Така че трябва да съм в състояние да поддържам интереса ти към тази задача.
— Възможно е да ме мамиш.
— Възможно е, но не е така.
Той замълча.
— А защо изобщо искаш да си в Сената? — попитах.
— А защо не?
— Бил си добър войник, а сега си по-богат от Господ. Защо не отидеш да живееш на плажа?
— Това е начин да следя резултата. Сигурен съм, че и ти си имаш начин да следиш резултата.
Кимнах.
— Сравнявам броя на отговорите, които получавам, с броя на въпросите, които задавам.
— И какъв е общият резултат досега?
— Средно за живота ми близо сто процента.
— Защо изобщо са тези въпроси? Ако знаеш къде е паметта, просто иди и я вземи.
— Не мога.
— Защо?
— Защото ще са нужни повече ресурси, отколкото бих могъл да мобилизирам.
— Къде е?
Не отговорих.
— Тук, в Ню Йорк, ли е?
Не отговорих.
— На сигурно място ли е? — попита той.
— На достатъчно сигурно място.
— Мога ли да ти имам доверие?
— Много хора ми имат доверие.
— И?
— Мисля, че повечето от тях с готовност биха ми дали препоръка в това отношение.
— А останалите?
— Не можеш да угодиш на всички.
— Прегледах служебното ти досие.
— Вече ми го каза.
— Не е еднозначно.
— Полагах всички усилия. Имам обаче собствени възгледи.
— Защо напусна?
— Отегчих се. А ти?
— Остарях.
— Какво има на паметта?
Той не отговори. Спрингфийлд стоеше безмълвно до шкафа за телевизора, по-близо до вратата, отколкото до прозореца. Реших, че е просто по навик. Прост рефлекс. Така беше невидим за потенциален външен снайперист и същевременно достатъчно близо до вратата, за да обезвреди всеки натрапник, дръзнал да я отвори. Наученото не се забравя. Особено наученото в „Делта Форс“. Пристъпих към него и му върнах пистолета. Той го взе и мълчаливо го прибра в кобура си.