— Хайде сега ни разкажи всичко отначало.
Направих го стегнато, изложих само основното, а Дохърти се учуди как така израелският списък е дал фалшив позитивен сигнал. Точно както се беше учудила Лий преди това. Отговорих му, както бях отговорил и на нея — че е по-добре от фалшив негативен сигнал и че от гледна точка на жената, независимо дали е искала да направи солово изпълнение, или да отнесе със себе си цяла тълпа, това е без значение и не би променило проявените от нея симптоми. В продължение на пет минути разговаряхме като колеги — трима разумни хора, обсъждащи интересен феномен.
После тонът се промени. Дохърти попита:
— Ти как се почувства?
— Кога? — попитах.
— Когато жената се застреля.
— Зарадвах се, че не уби мен.
— Ние разследваме убийства — обясни Дохърти. — Трябва да проверяваме всяка насилствена смърт. Разбираш го, нали? За всеки случай.
— Какъв може да е този всеки случай?
— Да има нещо повече, отколкото се вижда на пръв поглед.
— Няма. Тази жена се застреля.
— Ти го казваш.
— Никой не може да каже нещо друго, защото именно това се случи.
— Винаги има алтернативни сценарии — възрази Дохърти.
— Така ли?
— Може би ти си я застрелял.
Тереза Лий ме погледна съчувствено.
— Не съм — заявих аз.
— Може пистолетът да е бил твой — настоя Дохърти.
— Не беше — казах. — Тежеше цял килограм. Аз не носех чанта.
— Ти си едър. Носиш широки панталони. С големи джобове.
Тереза Лий отново ме погледна съчувствено. Сякаш се извиняваше.
— Какво е това? — попитах. — Доброто ченге и тъпото ченге?
— Мислиш, че съм тъп, така ли? — попита Дохърти.
— Току-що го доказа. Ако съм я застрелял с магнум .357, щях да имам следи от барута чак до лакътя. Ти обаче стоя пред тоалетната, докато си миех ръцете. Това са глупости. Не ми взехте отпечатъци и не ми прочетохте правата. Само вдигате пушилка.
— Длъжни сме да се уверим.
— Какво каза патоанатомът?
— Още не знаем.
— Имаше свидетели.
Лий поклати глава.
— Безполезни са. Не са видели нищо.
— Трябва да са видели.
— Не са, защото гърбът ти им е пречел. Освен това не са гледали натам, били са полузаспали, а на всичкото отгоре не говорят английски добре. Не могат да помогнат с нищо. А и мисля, че искаха да изчезнат, преди да сме започнали да проверяваме зелените им карти.
— Ами другият тип? Беше пред мен, и то съвсем буден. Приличаше на американец, който говори английски.
— Какъв друг тип?
— Петият пътник. Памучни панталони, фланелка за голф.
Лий отвори папката. Поклати глава.
— Имало е само четирима пътници. Плюс жената.
9
Лий извади от папката лист хартия, обърна го и го плъзна до средата на масата. Беше написан на ръка списък на свидетелите. Четири имена — моето, на някой си Родригес, на Фрюлов и на Мбеле.
— Четирима пътници — повтори тя.
— Бях във вагона — възразих. — Мога да броя. Знам колко пътници бяхме.
После превъртях мислено лентата. Слизам от вагона, чакам с малката група хора. Пристигат медиците. Ченгетата слизат от вагона, смесват се с тълпата, хващат по един човек за лакътя, отвеждат свидетелите в различни стаи. Едрият сержант хвана мен преди всички останали. Няма как да знам дали са ни последвали четири или само три ченгета.
— Измъкнал се е — заключих аз.
— Кой е той? — попита Дохърти.
— Просто някакъв мъж. Очите му доста играеха, но иначе нямаше нищо особено. Беше на моята възраст, не изглеждаше беден.
— Осъществи ли какъвто и да било контакт с жената?
— Не съм видял такова нещо.
— Той ли я застреля?
— Застреля се сама.
Дохърти сви рамене.
— Значи свидетелят се е укрил. Не иска да се появят документи, че по това време е бил в метрото. Вероятно изневерява на жена си. Случва се непрекъснато.
— Той е избягал. Ти обаче му намираш оправдание и вместо това се захващаш с мен?
— Сам току-що каза, че онзи не е бил замесен.
— И аз не съм замесен.
— Ти го казваш.
— Вярваш ми за онзи, но не и за мен самия?
— Защо ти е да ме лъжеш за онзи?
— Губим си времето — възразих аз.
Така си и беше. И то твърде безсмислено. Изведнъж си дадох сметка, че Лий и Дохърти по свой странен начин ми правеха малка услуга.
Има нещо повече от очевидното.
— Коя е тя? — попитах.
— Защо трябва да е някоя? — попита Дохърти.
— Защото сте я идентифицирали и компютрите ви са засветили като коледни дръвчета. Някой ви се е обадил и ви е наредил да ме държите тук, докато дойде. Не искате да пишете в досието ми, че съм бил арестуван, и затова ме залъгвате с тези дивотии.