— Кажи ми какво успя да научиш досега — продължи Сансъм.
— Летели сте от Форт Брат до Турция, после до Оман. Вероятно след това и до Индия. После Пакистан и северозападната граница.
Той кимна, без да каже нищо. Вероятно си припомняше пътуването. Транспортни самолети, хеликоптери, камиони, дълги километри пеша.
Много, много отдавна.
— После Афганистан — казах аз.
— Продължавай — подкани ме той.
— Вероятно сте останали известно време в полите на Абас Гар и сте се насочили на юг и запад по протежение на долината Каренгал, може би на триста метра над нея.
— Продължавай.
— Натъкнали сте се на Григори Хот, взели сте карабината му и сте го пуснали.
— Продължавай.
— После сте продължили до мястото, където ви е било наредено да отидете.
Той кимна.
— Това е всичко, което знам засега — казах.
— Къде беше през март 1983-та? — попита той.
— В Уест Пойнт.
— Коя беше голямата новина?
— Че Червената армия се опитва да спре кръвозагубата.
Той отново кимна.
— Беше безумна кампания. Никой никога не е успял да победи племената по северозападната граница. През цялата история. Освен това можеха да се поучат от нашия опит във Виетнам. Има неща, които просто не могат да бъдат направени. Онова беше месомелачка, пусната на бавни обороти. Все едно птици да те кълват, докато умреш. Очевидно ние бяхме доволни.
— Помагахме — отбелязах аз.
— Разбира се. Давахме на муджахидините всичко, което искаха. Безплатно.
— Както през Втората световна война.
— По-лошо — отбеляза Сансъм. — Тогава сме помагали на банкрутирали приятели. Муджахидините не бяха банкрутирали. Напротив. Имаха най-различни причудливи племенни съюзи, които стигаха чак до Саудитска Арабия. На практика муджахидините имаха повече пари от нас.
— И?
— Когато свикнеш да даваш на хората всичко, което поискат, става много трудно да спреш.
— Какво още искаха?
— Признание — обясни той. — Уважение. Зачитане. Почтително отношение. Трудно може да се опише точно.
— И така, каква беше мисията ви?
— Можем ли да ти имаме доверие?
— Искате ли си файла?
— Да.
— Каква беше мисията?
— Отидохме да се срещнем с най-големия бос на муджахидините. С подаръци. Най-различни дрънкулки от президента Рейгън. Бяхме негови лични пратеници. Получихме инструктаж в Белия дом. Казаха ни да целуваме задници при всяка появила се възможност.
— И? Направихте ли го?
— И още как.
— Било е преди двайсет и пет години.
— Какво от това?
— На кого му пука в наши дни? Подробност от историята. На всичкото отгоре свърши работа. Това беше краят на комунизма.
— Но не и краят на муджахидините. Те останаха по местата си.
— Знам — казах. — Превърнаха се в талибани и „Ал Кайда“. Но и това е подробност. Гласоподавателите от Северна Каролина няма да си спомнят историята. Повечето от тях не помнят какво са закусвали.
— Зависи — въздъхна Сансъм.
— От какво?
— Ще разпознаят едно име.
— Какво име?
— Войната се водеше в Коренгал. Мястото не беше голямо, но тъкмо там Червената армия намери края си. Муджахидините се справяха много добре и заради това местният им лидер беше наистина на голяма почит. Изгряваща звезда. Изпратиха ни да се срещнем с него. И се срещнахме.
— И му целувахте задника?
— По всички възможни начини.
— Кой беше той?
— Доста впечатляваща личност. Млад, висок, приятен на вид, много интелигентен и всеотдаен. С отлични контакти. Произхождаше от семейство на милиардер в Саудитска Арабия. Баща му беше приятел с вицепрезидента на Рейгън. Синът му обаче беше революционер. Изостави лесния живот, за да се бори за кауза.
— Кой беше той?
— Осама бин Ладен.
66
Настъпи продължително мълчание. Чувах само приглушения шум на града зад прозореца и съскането на въздуха в отдушника в банята. Спрингфийлд изостави позицията си до шкафа и седна на леглото.
— Хората ще разпознаят доста лесно името — заключих аз.
— Гадно е — каза Сансъм.
— Така е — съгласих се.
— Разкажи ми.
— Добре, но файлът е голям — отбелязах.
— Какво от това?
— Значи е много дълъг доклад. Всички сме чели армейски доклади.