— А аз съм от другата страна — добави Спрингфийлд.
— Бин Ладен разруши Близнаците. Атакува Пентагона. Най-гнусният терорист на света. Физиономията му е абсолютно разпознаваема. Не може да се сбърка. Тази снимка ще ме унищожи като политик. Завинаги.
— Заради това ли я искат онези жени? — попитах.
Сансъм кимна.
— За да може „Ал Кайда“ да унизи мен, да унизи и Съединените щати покрай мен. Или в обратен ред.
Отидох до шкафа и взех бутилка вода. Отворих я и отпих жадна глътка. Стаята беше наета с картата на Спрингфийлд, което означаваше, че плаща Сансъм, а Сансъм можеше да си позволи осем долара.
После се усмихнах леко.
— Това обяснява снимката в книгата ти и на стената в кабинета ти — казах. — Онази на Доналд Ръмсфелд със Саддам Хюсеин в Багдад.
— Да — кимна Сансъм.
— За всеки случай. За да покажеш, че и някой друг е направил съвсем същото. Като коз, скрит в буренака. Никой не знае, че е коз. Никой не знае дори, че е карта.
— Не е коз — възрази Сансъм. — Дори не прилича на коз. Повече прилича на гадна четворка спатия. Защото Бин Ладен е много по-противен, отколкото Саддам. Освен това Ръмсфелд не се е кандидатирал на никакви избори след онзи случай. На постовете, които заемаше по-късно, го назначаваха приятелите му. Нямаше друг начин. Никой нормален човек не би гласувал за него.
— Ти имаш ли приятели?
— Не много.
— Никой никога не е коментирал тази снимка на Ръмсфелд.
— Защото не се е кандидатирал на никакви избори. Само да беше припарил до някоя предизборна кампания, и тази снимка щеше да стане най-известната в света.
— Ти си по-свестен от Ръмсфелд.
— Не ме познаваш.
— Само предполагам.
— Добре, може би. Бин Ладен обаче е по-омразен от Саддам. И физиономията му е отрова. Дори не е нужно отдолу да има надпис. Там съм аз и се хиля мазно на най-зловещия човек на света, умилквам се като някакво пале. Хората фалшифицират такива снимки, когато правят черен пиар. А тази е съвсем истинска.
— Ще си я получиш.
— Кога?
— Какво стана с обвиненията срещу мен?
— Нещата вървят бавно.
— Но сигурно?
— Не особено.
— Има добри новини и лоши новини.
— Първо лошите.
— ФБР едва ли ще иска да играе по нашата свирка. А Министерството на отбраната категорично няма да го направи.
— Онези тримата ли?
— Те са отстранени от случая. Очевидно са ранени. Единият бил със счупен нос, а другият имал рана на главата. Заменени са с други обаче. Министерството все още държи да стигне докрай.
— Би трябвало да са благодарни. Нужна им е цялата помощ, която могат да получат.
— Нещата не стоят така. Там има борба за територии.
— Каква е добрата новина?
— Смятаме, че нюйоркската полиция е готова да прояви повече разбиране за случилото се в метрото.
— Страхотно — казах. — Все едно да отмениш глоба за неправилно паркиране на сериен убиец.
Сансъм замълча.
— А Тереза Лий и Джейкъб Марк? Дохърти? — попитах аз.
— Вече са на работа. В досиетата им е вписана благодарност за оказване на помощ при специално разследване на Министерството на вътрешната сигурност.
— Значи с тях всичко е наред, но не и с мен?
— Те не са удряли никого. Не са наранили ничие его.
— Какво ще правиш с флаш паметта, когато я получиш?
— Ще се уверя, че е тя, ще я счупя, ще изгоря парчетата, ще смеля пепелта на прах и ще я пусна в осем различни тоалетни.
— Ами ако те помоля да не го правиш?
— Защо би постъпил така?
— Ще ти кажа по-късно.
Според гледната точка или бе късен следобед, или ранна вечер. Бях се събудил току-що, така че реших, че е време за закуска. Обадих се на румсървис и поръчах голямо плато. Струваше към петдесетина долара по цени на нюйоркския „Шератън“, плюс бакшиш, данъци и такси. Сансъм дори не мигна. Седеше на стола си, леко наведен напред, изнервен, изпълнен с безсилен гняв и нетърпение. Спрингфийлд беше много по-спокоен. Беше участвал в планинското пътешествие преди двайсет и пет години и беше споделил позора. Понякога приятелите ни стават врагове, а враговете ни стават приятели. Спрингфийлд обаче нямаше какво да губи. Нямаше цели, планове или амбиции. И си личеше. Сега беше точно такъв, какъвто и тогава — човек, който си гледа работата.
— Можеше ли да го убиеш? — попитах.
— Имаше охрана — отговори Сансъм. — Нещо като вътрешен кръг. Лоялността там стига до фанатизъм. Помисли за морските пехотинци и го умножи по хиляда. Взеха ни оръжията на сто метра от лагера. Нито за миг не ни оставиха сами с него. Винаги наоколо се навъртаха хора. Плюс деца и животни. Живееха като в каменната епоха.