Выбрать главу

— Беше кльощав дългуч — обади се Спрингфийлд. — Бих могъл да му счупя тънкия врат по всяко време.

— Искаше ли ти се?

— И още как. Защото знаех. От самото начало. Трябваше да го направя, когато изгоря електрическата крушка. Като гризини в италиански ресторант. Така щеше да се получи по-добра снимка.

— Самоубийствена мисия — отбелязах аз.

— Но щеше да спаси живота на много хора по-късно.

— Както и ако Ръмсфелд беше пуснал един куршум на Саддам — добавих аз.

Момчето от румсървиса ми донесе храната. Аз накарах Сансъм да стане от стола, за да седна и да се нахраня на масата. Обадиха му се по телефона. После той потвърди, че от този момент не ме преследват за прегрешението в метрото. Вече не представлявах интерес за нюйоркската полиция. Обадиха му се обаче отново и той ми каза, че във ФБР още умуват и че нещата не изглеждат никак добре. Той се обади и потвърди, че шефовете от Министерството на отбраната определено не искат да се откажат. Като кучета на кокал. Очевидно имах много проблеми на федерално ниво. Възпрепятстване на органите на правосъдието, нападение и побой, нараняване със смъртоносно оръжие.

— Точка по въпроса — добави Сансъм. — Ще трябва да се видя лично с министъра.

— Или с президента — добавих аз.

— Не мога да се обърна нито към единия, нито към другия. Дават си вид, че преследват активна клетка на „Ал Кайда“. Това не се оспорва в днешно време.

Политиката е минно поле. Лошо, ако го направиш, лошо и ако не го направиш.

— Добре — кимнах. — Стига ми да знам размерите на бойното поле.

— Битката не е твоя, строго погледнато.

— Джейкъб Марк ще се почувства по-добре, ако проявя малко съчувствие.

— Правиш това за Джейкъб Марк? Федералните могат да му осигурят достатъчно съчувствие.

— Смяташ ли? Федералните не са стигнали доникъде. Колко време искаш да се влачат нещата?

— За Джейкъб Марк ли го правиш или за мен?

— Правя го за себе си.

— Ти нямаш интереси в тази игра.

— Обичам предизвикателствата.

— На този свят има много други предизвикателства.

— Засегнаха ме лично. Изпратиха ми онзи диск.

— Което е тактически ход. Ако реагираш, печелят те.

— Не, ако реагирам, губят те.

— Това не ти е Дивият запад.

— Тук си прав. Тук е плахият запад. Трябва да върнем часовника назад.

— Поне знаеш ли къде са?

Спрингфийлд ме погледна.

— Работя по една-две идеи — отвърнах.

— Все още ли имаш канал за комуникация?

— Не ми се е обаждала, откакто гледах диска.

— Искаш да кажеш, откакто те провокира.

— Мисля обаче, че ще ме потърси отново.

— Защо?

— Защото иска.

— Може да спечели тя. Една грешна стъпка и ставаш неин пленник. В края на краищата ще й кажеш каквото иска да знае.

— Колко пъти си летял с редовни полети след единайсети септември? — попитах аз.

— Стотици — отвърна той.

— И се обзалагам, че всеки път в някое малко ъгълче на ума си се надявал на борда да се качат похитители, за да можеш да скочиш от мястото си и да им видиш сметката. Или да умреш.

Сансъм наклони глава и се усмихна тъжно. Виждах го да се усмихва за пръв път от много време.

— Прав си — каза. — Всеки път.

— Защо?

— За да защитя самолета.

— И за да се освободиш от гнева си. Да изгориш омразата. Аз бих се чувствал по същия начин. Обичах Близнаците. Обичах света такъв, какъвто беше. Преди. Нямам политически умения. Не съм дипломат, нито стратег. Познавам и слабостите си, и силните си страни. Което означава, че за човек като мен сблъсъкът с активна клетка на „Ал Кайда“ е като празник — все едно всичките ми рождени дни и Коледа, слети в едно.

— Ти си луд. Човек не прави такива неща сам.

— Каква е алтернативата?

— От Министерството на вътрешната сигурност в края на краищата ще ги открият. Ще съберат ресурси. Полиция, ФБР, командоси, оборудване, стотици хора.

— Огромна операция с множество различни компоненти.

— Но планирана внимателно.

— Участвал ли си някога в подобни операции?

— Да, един-два пъти.

— Какво ще кажеш за тях?

Сансъм замълча.

— Да си сам е винаги по-добре — казах.

— Може би невинаги — обади се Сансъм. — Проверихме компютърния алгоритъм на министерството. Двете жени са довели със себе си много хора.

— Колко?

— Деветнайсет души.

68

Приключих със закуската. Каната с кафе беше празна. Допих водата от бутилката за осем долара и я запратих към коша за боклук. Удари се в ръба с кух пластмасов звук, отскочи и се претърколи на мокета. Лош знак, ако си суеверен. Аз обаче не съм.