Утре ме няма

— Общо деветнайсет души — казах. — Четирима вече са напуснали страната, а двама се разхождат ранени, със счупени челюсти и лакти. На активна служба остават тринайсет.

— Счупени челюсти и лакти? Как ли е станало? — попита Сансъм.

— Бяха тръгнали да ме търсят. Може да са ненадминати в планините с гранатомети в ръце, но уличният бой, изглежда, не е стихията им.

— Ти ли си писал на челата им?

— На челото на единия. Защо?

— От спешното отделение на „Белвю“ са се обадили на ФБР. Двама неидентифицирани чужденци са били изхвърлени пред болницата след побой. На челото на единия е имало надпис.

— Това е наказание — казах. — Двете Хот са останали недоволни от резултатите им. Решили са да ги предадат, за да дадат урок на другите.

— Безмилостни са.

— Къде са двамата сега?

— Под охрана в болницата. Защото единият от тях вече е бил там след някакъв инцидент на Пенсилвания Стейшън. Не иска да каже каквото и да било. От ФБР се мъчат да разберат кой е той.

— Защо се бавят толкова? На челото му написах името на Лайла. Написах: „Лайла, обади се.“ Колко души с това име в момента представляват интерес за Бюрото?

Сансъм поклати глава.

— Не ги съди прекалено строго. Кожата с името е била одрана с нож.

Отидох до шкафа и отворих втората бутилка с вода за осем долара. Изпих глътка. Приятен вкус. Не по-приятен обаче от водата за два долара. Или от чешмяната вода.

— Тринайсет души — отбелязах.

— Плюс двете жени — добави Спрингфийлд.

— Добре, петнайсет.

— Самоубийствена мисия.

— Всички ще умрем — възразих. — Въпросът е само как и кога.

— Не можем да ти помагаме активно — каза Сансъм. — Разбираш го, нали? Всичко ще приключи с минимум една и максимум петнайсет жертви по улиците на Ню Йорк. Не можем да сме част от подобно нещо. Не можем да се доближим и на милион километри.

— Заради политиката ли?

— Има много причини.

— Не искам помощ.

— Ти си абсолютен маниак.

— И те ще си го помислят.

— Кога смяташ да го направиш?

— Скоро. Няма смисъл да протакам.

— Разбира се, ако има само едно убийство, жертвата ще си ти. В такъв случай няма да знам къде да търся снимката си.

— Значи трябва да стискаш палци да успея.

— Отговорното действие от твоя страна би било да ми кажеш сега.

— Не, отговорното действие от моя страна би било да си намеря работа като шофьор на училищен автобус.

— Мога ли да ти имам доверие?

— Че ще оцелея ли?

— Че ще удържиш на думата си.

— Какво са те учили в офицерската школа?

— Че трябва да имаме доверие на братята офицери. Особено на братята офицери с еднакъв ранг.

— Ето това е.

— Всъщност не сме били „братя“ офицери. Били сме на съвсем различна служба.

— Така е. Аз се скъсвах от работа, а ти си летял по света и си целувал задниците на терористите. Дори не си получил Пурпурно сърце.

Той замълча.

— Шегувам се — казах. — Но по-добре се надявай да не съм първата жертва, защото иначе постоянно ще чуваш подобни слухове.

— Тогава ми кажи сега.

— Трябваш ми, за да ми пазиш гърба.

— Четох досието ти — каза той.

— Вече го чух.

— Получил си Пурпурно сърце, защото си бил при взривяването на онзи пикап в Бейрут. Казармите на морската пехота.

— Добре си го спомням.

— Получил си дълбок белег.

— Искаш ли да го видиш?

— Не. Но трябва да помниш, че не са го направили двете жени.

— Кой си ти? Моят психотерапевт?

— Не. Но то не прави думите ми по-малко достоверни.

— Не знам кой е направил онова в Бейрут. Вероятно никой не знае. Който и да е бил обаче, е събрат на Лайла и Светлана.

— Мотивиран си от желанието за мъст. И все още изпитваш чувство за вина за Сюзан Марк.

— Е?

— Може и да не си оптимално ефективен.

— Тревожиш се за мен ли?

— Тревожа се преди всичко за себе си. Искам снимката.

— Ще я имаш.

— Поне ми подскажи къде е.

— Знаеш колкото и аз. Аз се досетих. Ще се досетиш и ти.

— Бил си ченге, което изисква друг вид умения.

— Значи ще се позабавиш малко. Но не е много сложно.

— Колко сложно е?

— Помисли поне веднъж като обикновен човек. Не като войник или политик.

Той опита, но не успя.

— Поне ми кажи защо не трябва да я унищожавам — каза той.

— Знаеш колкото знам и аз.

— Какво значи това?

— Или може би не знаеш колкото знам аз. Защото си прекалено обсебен от самия себе си. Докато аз съм един от многото.

— Е?

— Сигурен съм, че си страхотен, Сансъм. Сигурен съм, че ще бъдеш страхотен сенатор. В края на краищата обаче всеки сенатор е един от общо сто. Всички те са до голяма степен взаимозаменяеми. Можеш ли да ми дадеш името дори само на един политик, който е успял да промени нещо?