Выбрать главу

— Предполагам, че съм си го заслужила.

— Ще се досетиш и сама.

— Наистина ли знаеш? Дохърти смята, че не знаеш. Според него блъфираш, за да се отървеш от неприятностите.

— Явно Дохърти е много циничен.

— Циничен или прав?

— Знам къде е.

— Тогава иди и я вземи. Остави някой друг да се погрижи за двете жени.

Пропуснах това край ушите си.

— Тренираш ли във фитнеса? — попитах.

— Не много — отвърна тя. — Защо?

— Питам се колко трудно би било да те победя физически.

— Не много — каза тя.

Замълчах.

— Кога смяташ да тръгнеш? — попита тя.

— След два часа — отговорих. — След това ми трябват още два часа, за да ги намеря и да ги ударя в четири сутринта. Любимото ми време. Научихме го от руснаците. Установили са го техни лекари. Хората са най-уязвими в четири сутринта. Универсална истина.

— Измисли си го.

— Не съм.

— Няма да ги откриеш за два часа.

— Мисля, че ще ги открия.

— Липсващият файл е свързан със Сансъм, нали?

— Отчасти.

— Той знае ли, че е у теб?

— Не е у мен. Но знам къде е.

— Той знае ли това?

Кимнах.

— Значи си се спазарил с него — отбеляза Лий. — Да отърве мен, Дохърти и Джейкъб Марк, а ти да го отведеш до паметта.

— Целта на пазарлъка беше да отърве първо и преди всичко мен самия.

— Не се е получило. Федералните продължават да те издирват.

— Получи се поне по отношение на нюйоркската полиция.

— Получи се и за нас. За което благодаря.

— Няма защо.

— А как мислят да излязат от страната двете жени? — попита тя.

— Не смятам, че имат такова намерение. Мисля, че тази възможност е била отхвърлена преди няколко дни. Явно са очаквали нещата да минат по-гладко, отколкото всъщност се оказа. Сега всичко е на живот и смърт. Или ще свършат работата, или ще умрат.

— Нещо като самоубийствена мисия?

— Бива ги за такива неща.

— Което още повече утежнява положението ти.

— Ако искат да се самоубият, нямам нищо против да им помогна.

Лий смени позата си на леглото, краят на блузата й остана затиснат под нея и коприната се изпъна върху пистолета на колана й. Реших, че е „Глок 17“.

— Кой знае, че си тук? — попитах.

— Дохърти — отвърна тя.

— Кога очаква да се върнеш?

— Утре.

Замълчах.

— Какво искаш да правиш в момента?

— Честно ли?

— Да, моля.

— Искам да ти разкопчая блузата.

— Често ли казваш такива неща на полицейски служители?

— Някога, да. Познавах само полицейски служители.

— Опасностите те възбуждат, така ли?

— Жените ме възбуждат.

— Всички жени?

— Не. Не всички.

Тя се замисли за момент, после каза:

— Не, не е добра идея.

— Добре — съгласих се аз.

— Приемаш „не“ за отговор?

— Нали така трябва?

Тя отново се замисли, после каза:

— Промених решението си.

— Кое решение?

— Че не е добра идея.

— Отлично.

— Работила съм една година в Отдела за борба с порока. Устройвахме капани. Трябваха ни доказателства, че симпатягите очакват да получат каквото искат, така че ги карахме първо да събличат ризите си. Като доказателство за намерения.

— Мога да го направя.

— Мисля, че трябва.

— Ще ме арестуваш ли?

— Не.

Свалих новата си тениска и я захвърлих в другия край на стаята. Падна на масата. Лий се вторачи в белега ми — както Сюзан Марк в метрото. Ужасните шевове върху разкъсванията от шрапнела при атентата в Бейрут. Оставих я да го гледа известно време, после казах:

— Твой ред. С блузата.

— Аз съм традиционно момиче — заяви тя.

— Което значи?

— Което значи, че първо трябва да ме целунеш.

— Мога да го направя — кимнах.

И го направих. Бавно, нежно и малко колебливо в началото, което ми даде време да почувствам аромата на устните й, новия вкус, езика, зъбите. Много добре. После преминахме някаква граница и нещата станаха по-сериозни. След минута бяхме извън контрол.

След това Тереза взе душ. След нея и аз взех душ. Тя се облече и аз се облякох. Целуна ме още веднъж и ми каза да й се обадя, ако имам нужда от нея, пожела ми късмет и излезе от стаята. Остави черния сак на пода до вратата на банята.

71

Вдигнах сака и го стоварих върху леглото. Тежеше около пет килограма. При падането върху леглото се чу приятен метален звук. Дръпнах ципа, отворих сака и надникнах вътре.

Първо видях папка.

Беше кафява на цвят като онези в съда, от дебела хартия или тънък картон според гледната точка. Вътре имаше двайсет и една разпечатани на принтер страници. Досиета от имиграционната служба на двайсет и един души. Граждани на Туркменистан. Бяха влезли в Съединените щати от Таджикистан преди три месеца. Свързани маршрути. Имаше цифрови снимки и цифрови пръстови отпечатъци от кабините на имиграционните власти на летище „Кенеди“. Снимките бяха правени с широкоъгълен обектив „Рибешко око“. Цветни. Лесно разпознах Лайла и Светлана. Също Леонид и другия. Не познавах останалите седемнайсет. Четирима вече бяха отбелязани като напуснали страната. Хвърлих страниците за тях в коша и подредих останалите върху леглото, за да ги разгледам по-добре.