Тринайсетте лица изглеждаха отегчени и уморени. Местни полети, прекачвания по летищата, дълъг презокеански полет, смяна на часови пояси, дълго чакане в залата за пристигащи пътници на летище „Кенеди“. Навъсени погледи, глави в нормално положение и вдигнати към камерата очи. Което ми подсказа, че и тринайсетимата са ниски на ръст. Сравних с листа за Леонид. Неговият поглед беше също толкова уморен и отегчен, колкото и на другите, но беше насочен хоризонтално напред. Беше най-високият от всички. Погледнах листа за Светлана Хот. Тя беше най-ниска от всички. Другите бяха по средата — дребни, жилести мъже от Близкия изток, само мускули и сухожилия поради климата, храната и начина на живот. Продължих да ги разглеждам от първия до тринайсетия отново и отново, докато лицата им не се запечатаха в паметта ми.
После се върнах към сака.
Надявах се вътре да има поне приличен пистолет. В най-добрия случай се надявах да има автомат с къса цев. Когато казах на Спрингфийлд, че ще ми е нужно торбесто яке, исках да му подскажа, че ще крия оръжие под него на скъсен ремък отпред на гърдите, скрит под гънките на плата. Бях се надявал да е схванал намека.
Беше разбрал какво искам. И беше отговорил елегантно.
По-добре от минимума.
По-добре дори от най-доброто.
Беше ми изпратил автомат с къса цев „Хеклер & Кох MP5SD“. Със заглушител. Умален модел на класическия МР5. Без приклад или опора. Само пистолетна ръкохватка, спусък, място за извит пълнител за 30 патрона и петнайсетсантиметрова цев, силно удебелена от двупластовия кожух на заглушителя. Деветмилиметров, бърз, точен, тих. Прекрасно оръжие. Имаше ремък от черен найлон, с намалена до възможния минимум дължина. Като че ли Спрингфийлд ми казваше: Разбрах те, приятел.
Оставих автомата на леглото.
Имаше и боеприпаси в сака. Един-единствен извит пълнител. Трийсет патрона. Къси и дебели, блестящи месингови гилзи, блещукащи на лампата, лъскави оловни върхове, лъснати до почти същия блясък. Деветмилиметрови, парабелум. От латинския девиз: Si vis pacem para helium. Ако искаш мир, готви се за война. Мъдра сентенция. Трийсет патрона не бяха кой знае какво. Не и срещу петнайсет души. Да се намерят повече обаче в Ню Йорк не беше лесно. Нито за мен, нито за Спрингфийлд.
Сложих пълнителя до автомата и опипах сака, да не би да има още патрони. Нямаше.
Имаше обаче нещо като бонус.
Нож.
„Бенчмейд 3300“. Черна, машинно изработена ръкохватка. Механизъм за автоматично изтласкване на острието напред. Незаконен във всичките петдесет щати, освен ако не си военен или полицай на активна служба. Не бях нито едното, нито другото. Дръпнах с палец бутона и острието изскочи напред бързо и силно. Двуостра кама със симетричен връх. Десетсантиметрово острие. Не съм фетишист на тема ножове. Нямам любими модели. Истината е, че не харесвам нито един. Ако обаче се наложи да разчитам на нож при бой, бих избрал нещо като този, който ми беше изпратил Спрингфийлд. Автоматичен, симетричен и с двойно острие. Удобен и за лява, и за дясна ръка. Добър за намушкване, но и за срязване и при движение напред, и при движение назад.
Прибрах острието и оставих ножа на леглото до автомата.
В сака имаше още две неща. Една черна ръкавица, кожена, за масивна лява ръка на едър човек. И ролка черно тиксо. Оставих ги на леглото, до автомата, пълнителя и ножа.
След още половин час бях облечен, екипиран и пътувах в метрото на юг.
72
В този влак се използваха по-стари вагони, с двойни седалки по посока и обратно на движението. Аз обаче седях на странична седалка, съвсем сам. Беше два през нощта. Във вагона имаше още трима пътници. Бях подпрял лакти на коленете и гледах отражението си в стъклото отсреща.
Броях признаците.
Неподходящо облекло — да. Якето ми беше закопчано догоре, изглеждаше твърде топло и твърде голямо. Автоматът висеше на врата ми, с цевта надолу, без изобщо нещо да личи отвън.
Вдървена походка — неприложима в случая при заподозрян, който седи в обществения транспорт.
Точки от три до шест — раздразнителност, потене, тикове и нервност. Потях се доста обилно, може би дори повече, като се вземат предвид якето и околната температура. Чувствах се и раздразнителен — може би малко повече от обикновено. Гледах се в стъклото обаче и не виждах тикове. Клепачите ми бяха неподвижни, лицето ми изглеждаше спокойно. Не долових и нервност. Нервността обаче е външен белег. Чувствах се изнервен вътрешно. Без никакво съмнение.