Седма точка: дишане. Не дишах учестено. Но бих приел, че дишам малко по-дълбоко и равномерно от обикновено. През повечето време изобщо не усещам дишането си. Просто дишам автоматично. Това е нещо рефлекторно, вкоренено дълбоко в мозъка. Сега обаче чувствах равномерното вдишване през носа и издишване през устата. Вдишване, издишване. Като машина. Като човек, използващ апарат за подводно гмуркане. Не можех да го забавя. Струваше ми се, че във въздуха наоколо няма достатъчно кислород. Въздухът влизаше и излизаше от дробовете ми като инертен газ. Като аргон или ксенон. Нямах никаква полза от него.
Осма точка: поглед, вперен неподвижно напред. Налице. Оправдах го обаче с факта, че с погледа оценявах останалите точки. Или защото беше признак на концентрация. При нормални обстоятелства щях да се озъртам преспокойно, без да се втренчвам в нищо.
Девета точка: шепнене на молитви. Нищо подобно. Стоях неподвижно и безмълвно. Устата ми беше затворена и изобщо не се движеше. Всъщност челюстта ми беше стисната толкова здраво, че кътниците започваха да ме болят, а мускулите в края й се бяха издули като топки за голф.
Десета точка: голяма чанта. Нямах никаква.
Единайсета точка: ръце в чантата. Неприложима.
Дванайсета точка: наскоро избръснат. Нищо подобно. Не се бях бръснал от няколко дни.
Значи шест от дванайсет. Възможно бе или да съм, или да не съм атентатор самоубиец.
Може да съм самоубиец, но може и да не съм. Загледах се в отражението си и си спомних първото си впечатление от Сюзан Марк — жена, отправила се към края на живота си, непоколебимо и сигурно като влак, приближаващ крайната си спирка.
Отлепих лакти от коленете си и се облегнах назад. Огледах другите пътници. Двама мъже и една жена. Нищо особено. Влакът продължаваше да се клатушка в южна посока и да издава типичните си звуци. Свистенето на въздуха, тракането на колелата върху снадките на релсите, стърженето на Токоприемника, свиренето на моторите, писъкът на колелата в плавните завои. Погледнах отново отражението си в отсрещното стъкло и се усмихнах.
Аз срещу тях.
Не за пръв път.
И не за последен.
Слязох на Трийсет и четвърта улица. Седнах в горещината на дървена пейка и още веднъж повторих мислено теориите си. Повторих урока по история на Лайла Хот от дните на Британската империя: Когато мислиш за нападение, най-напред трябва да планираш неизбежното си отстъпление. Дали шефовете й у дома бяха приложили този чудесен съвет? Можех да се обзаложа, че не го бяха направили. Поради две причини. Първо, фанатизма. Идеологическите организации не се съобразяват с рационални доводи. Започнете ли да мислите рационално, всичко се разпада. Освен това идеологическите организации обичат да въвличат войниците си в операции без изход. За да насърчават упоритостта.
Поради същата причина поясите с експлозиви се зашиват отзад, а не се прикрепят с ципове или каишки.
И второ, планът за отстъпление носи със себе си семената на собственото си унищожение. Неизбежно. Трето, четвърто или пето скривалище, купено или наето преди три месеца, щеше да се появи в общинските архиви. Стаите, запазени за всеки случай в хотелите, щяха да се появят. Резервациите, направени същия ден, щяха да се появят.
Шестстотин агенти обикаляха улиците. Бях сигурен, че няма да открият нищо, защото онези, които бяха планирали операцията сред хълмовете, можеха да предвидят действията им. Бяха наясно, че всички следи ще бъдат проверени още щом ги надушат. Бяха наясно, че единствената безопасна дестилация е тази, която не е предварително планирана.
Значи сега двете Хот бяха оставени да се оправят сами някъде навън. С целия си екип. Две жени и тринайсет мъже. Бяха напуснали скривалището си на Петдесет и осма улица и сега се влачеха, импровизираха, пълзяха извън обхвата на радарите.
Точно където живеех аз. Бяха в моя свят.
Трябва да си оттам, за да откриеш някого в него.
Излязох изпод земята на Хералд Скуеър, където се срещат Шесто Авеню, Бродуей и Трийсет и четвърта улица. През деня мястото е като зоопарк. Там е и „Мейсис“. Нощем площадът не е съвсем пуст, но е тих. Тръгнах на юг по Шесто Авеню и после на запад по Трийсет и трета улица, докато стигнах до старата бърлога, в която си бях купил единствената цяла нощ през седмицата. Автоматът тежеше на гърдите ми.