Двете Хот имаха само два варианта — да подкупят нощен портиер или да спят на улицата. В Манхатън има стотици хотели, но те много лесно могат да бъдат разделени на категории. Повечето са средна и над средна категория, с много персонал. В тях измама не може да мине. Повечето от лошите хотели са малки, а Лайла трябваше да настани петнайсет души. Минимум пет стаи. Незабелязаното наемане на пет стаи може да стане само в голям хотел. С подкупен нощен пазач, който е сам. Познавам Ню Йорк доста добре. Мога да разгадая града, включително и от гледни точки, каквито повечето хора не вземат предвид. И мога да преброя големите стари хотели в Манхатън с един-единствен подкупен нощен пазач на палците на ръцете си. Единият беше доста на запад, на Двайсет и трета улица. Далеч от действието, което беше преимущество, но и недостатък. По-скоро недостатък, отколкото преимущество.
Значи е вторият вариант, казах си.
Стоях точно до втората възможност.
Часовникът в главата ми показваше два и половина сутринта. Застанах в тъмното и зачаках. Не исках нито да подраня, нито да закъснея. Исках да е точно навреме. Вляво и вдясно виждах колите, които се отправяха нагоре по Шесто и надолу по Седмо Авеню. Таксита, пикапи, цивилни и полицейски коли, от време на време черни седани. Самата пряка беше тиха.
В три без петнайсет се отделих от стената, свих зад ъгъла и отидох до вратата на хотела.
73
Дежурен беше същият нощен портиер. Сам. Беше се отпуснал на стол зад бюрото и гледаше мрачно в пространството. Във фоайето имаше помътнели стари огледала. Якето ми беше издуто отпред. Струваше ми се, че виждам формата на автомата, извивката на пълнителя и цилиндъра на цевта на гърдите си. Аз обаче знаех какво има отдолу. Предполагах, че нощният портиер не знае.
Отидох до него и попитах:
— Помниш ли ме?
Не каза „да“. Не каза и „не“. Само сви рамене неутрално, което приех като знак за започване на преговори.
— Не ми трябва стая — казах.
— Какво тогава ти трябва?
Извадих от джоба си пет двайсетачки. Сто долара. Повечето от парите, които ми бяха останали. Разперих банкнотите като ветрило, за да може да види петте двуцифрени числа, и ги оставих пред него на бюрото.
— Трябват ми номерата на стаите, в които си настанил хората, които са дошли тук към полунощ.
— Какви хора?
— Две жени и тринайсет мъже.
— Никой не е идвал около полунощ.
— Едната от жените е красавица. Млада, с яркосини очи. Не се забравят лесно.
— Никой не е идвал.
— Сигурен ли си?
— Никой не е идвал.
Побутнах петте банкноти към него.
Той ги бутна обратно.
— Ще ми се да взема парите ти, повярвай. Само че никой не е идвал тук тази вечер.
Не взех метрото. Тръгнах пеша. Пресметнат риск. Излагах се на опасността да ме открие някой от шестстотинте федерални агенти, които се намираха в района, но, от друга страна, исках мобилният ми телефон да работи. Бях разбрал, че не действа в метрото. Никога не бях виждал някой да говори по телефон там, долу. Едва ли беше заради възпитанието. По-скоро се дължеше на липсата на сигнал. Така или иначе, тръгнах пеша. Минах по Трийсет и втора улица, за да стигна до Бродуей, после тръгнах по Бродуей на юг, покрай магазините за куфари и чанти, евтина бижутерия и фалшиви парфюми, всички затворени за нощта. Беше тъмно и мръсно. Имах чувството, че съм в Сайгон или Лагос.
Поспрях на ъгъла на Двайсет и осма улица, за да пусна едно такси да мине покрай мен.
Телефонът в джоба ми завибрира.
Дръпнах се в Двайсет и осма, седнах на стъпалата на един тъмен вход и отворих телефона.
— Е? — попита Лайла Хот.
— Не мога да те открия — отвърнах.
— Знам.
— Значи раздавам аз.
— Какво?
— Колко пари имаш?
— Колко искаш?
— Всичките.
— У теб ли е паметта?
— Мога да ти кажа къде е.
— Но не е у теб?
— Не е.
— Какво тогава ни показа в хотела?
— Примамка.
— Петдесет хиляди долара.
— Сто хиляди.
— Нямам сто хиляди долара.
— Не можеш да се качиш нито на автобус, нито на влак, нито на самолет — заявих аз. — Не можеш да излезеш. В капан си, Лайла. Ще умреш тук. Не искаш ли поне да умреш, след като успееш? Не искаш ли да изпратиш у дома кодирания имейл, който очакват? Знакът, че мисията е изпълнена?
— Седемдесет и пет хиляди.
— Сто хиляди.
— Добре, но тази вечер само половината.
— Не ти вярвам.
— Ще трябва да ми повярваш.
— Седемдесет и пет, всичките тази вечер — отсякох аз.
— Шейсет.
— Добре.
— Къде си?
— В Горен Манхатън — излъгах. — Но съм в движение. Ще те чакам на Юниън Скуеър след четирийсет минути.