— Къде е това?
— Бродуей, между Четиринайсета и Седемнайсета улица.
— Безопасно ли е?
— Достатъчно безопасно.
— Ще бъда там — каза тя.
— Само ти — добавих. — Сама.
Линията прекъсна.
Преминах две пресечки до северния край на Медисън Скуеър Парк и седнах на пейка на метър от бездомна жена с количка от супермаркет, натоварена с боклуци като самосвал. Напипах в джоба си визитката на Тереза Лий. Прочетох номера на слабата светлина и го набрах. Тя се обади след пет позвънявания.
— Ричър е — започнах. — Каза ми да ти се обадя, ако имам нужда от теб.
— Какво мога да направя?
— Полицията още ли не се интересува от мен?
— Да, абсолютно.
— Кажи на вашите агенти, че след четирийсет минути ще бъда на Юниън Скуеър, където при мен ще дойдат най-малко двама и максимум шестима от екипа на Лайла Хот. Кажи им, че могат да ги приберат, но не трябва да закачат мен.
— Описания?
— Нали видя какво има в сака? Преди да ми го донесеш?
— Разбира се.
— Значи си видяла снимките им.
— Къде на площада?
— Ще отида на югозападния ъгъл.
— Значи си я открил?
— Още на първото място, което погледнах. В хотел е. Платила е на нощния портиер и го е изплашила. Той отричаше да е там и й се е обадил веднага щом си тръгнах.
— Откъде знаеш?
— Знам, защото тя ми се обади по-малко от минута след това. Обичам съвпаденията като всички хора, но това беше прекалено хубаво, за да е истина.
— Защо ще се срещаш с горилите й?
— Спазарих се с нея. Казах й да дойде сама, но ще ме излъже и ще изпрати някои от биячите си. Ще ми е от полза, ако агентите ви ги хванат. Не ми се ще да избия всичките.
— Имаш съвест?
— Не. Имам само трийсет патрона. Което всъщност не е достатъчно. Трябва да ги пестя.
Девет пресечки по-нататък се озовах на Юниън Скуеър. Обиколих го веднъж и го прекосих по двата диагонала. Не видях нищо обезпокоително. Само дремещи сенки по скамейките. Един от нюйоркските хотели за нула долара. Седнах близо до статуята на Ганди и зачаках да изпълзят плъховете.
74
След двайсет минути от уговорените четирийсет видях как ченгетата на нюйоркската полиция започват да се събират. Добър ход. Дойдоха в очукани седани и конфискувани ванове с изподрана боя. Видях такси, което не работеше, да паркира пред кафене на Шестнайсета улица.
Видях двама да слизат от задната врата и да пресичат улицата. Преброих шестнайсет души, вероятно бях пропуснал още четирима или петима. Ако не знаех за какво е всичко, бих решил, че е приключил късен курс по бойни изкуства и участниците се разотиват. Всички бяха млади, едри и се движеха като атлети. Носеха големи спортни сакове. До един бяха облечени странно. Якета като моето и дори шуби, като че ли вече е ноември. За да скрият бронежилетките, казах си, а може би и служебните значки, които би трябвало да висят на верижки на вратовете им.
Никой от тях не ме огледа директно, но си личеше, че са ме видели и идентифицирали. Групираха се по двама-трима, после се скриха в тъмното и изчезнаха. Просто се сляха с околността. Някои насядаха по скамейките, други — пред входовете, а трети просто изчезнаха от погледа ми.
Добро изпълнение.
След трийсет минути от уговорените четирийсет бях оптимистично настроен.
След още пет минути вече не бях.
Защото се появиха федералните.
В западния край на Юниън Скуеър спряха още две коли. Черни „Краун Виктория“, чисти и излъскани. От тях слязоха осем души. Долових, че хората на полицията се раздвижиха. Сякаш се споглеждаха, взираха се в тъмното и се питаха: Какво правят тези тук?
С полицията нямах проблеми. С ФБР и Министерството на отбраната обаче имах.
Погледнах Ганди. Не ми каза нищо. Извадих телефона и натиснах зеления бутон, за да извикам номера на Тереза Лий. Беше последният набран номер. Тя се обади веднага.
— Федералните са тук — казах. — Как стана това?
— По дяволите! — изруга тя. — Или подслушват диспечера ни, или някой от нашите си търси по-добра работа.
— Кой има предимство тази вечер?
— Те. Винаги са те. Трябва веднага да изчезнеш оттам.
Прекъснах линията и прибрах апарата в джоба си. Осемте федерални изчезнаха в сенките. Площадът утихна. Една от буквите на светеща реклама вдясно от мен беше повредена. Палеше се и гаснеше на странни интервали. Чух плъховете в тора за цветя зад мен.
Чаках. Две минути. Три.
В трийсет и деветата минута от четирийсетте долових движение далеч вдясно. Стъпки, раздвижване на въздуха, петна в тъмнината. Видях движещи се фигури на слабата светлина.