Седем мъже.
Добра новина. Колкото повече сега, толкова по-малко по-късно.
Освен това се чувствах поласкан. Лайла рискуваше повече от половината си хора явно защото смяташе, че няма да им е лесно да се справят с мен.
И седмината бяха дребни, стегнати и предпазливи. Бяха облечени като мен, в тъмни дрехи, достатъчно големи, за да може под тях да скрият оръжието си. Но нямаше да ме застрелят. Желанието на Лайла да получи информация беше като броня. Видяха ме и спряха на трийсетина метра.
Стоях неподвижно.
На теория това би трябвало да е лесната част. Те се приближават до мен, полицията се намесва, а аз се отдалечавам, за да довърша започнатото.
Само че без федералните. В най-добрия случай щяха да искат да хванат всички нас. В най-лошия щяха да искат повече да хванат мен, отколкото останалите. Знаех къде е флаш паметта. Хората на Лайла не знаеха.
Останах на мястото си.
На трийсетина метра седемте мъже се разделиха. Двама останаха на място, малко вдясно от мен. Други двама се отклониха вляво и застанаха от другата ми страна. Трима продължиха напред, за да ме заобиколят и да застанат зад мен.
Станах. Двамата вдясно тръгнаха напред. Двамата вляво още не бяха заели позиция. Тримата зад мен бяха извън полезрението ми. Предположих, че ченгетата вече са на крак. Вероятно и федералните бяха готови да се намесят.
Побягнах.
Право напред към входа на метрото на пет метра пред мен. Надолу по стълбите. Чух тропане на крака зад гърба си. Силно ехо. Много хора. Може би към четирийсет души се впуснаха в бясна гонка.
Влязох в коридор, облицован с плочки, и се озовах в подземното фоайе. Този път нямаше цигулар. Само застоял въздух, боклуци и един старец, който буташе проскубана метла, широка може би метър. Изтичах покрай него, спрях, подхлъзнах се с новите подметки, смених посоката и се насочих към влака за Горен Манхатън. Прескочих бариерата, после хукнах по перона до края му.
Спрях.
И се обърнах.
Три различни групи тичаха след мен. Първи бяха седмината на Лайла Хот. Тичаха към мен. Видяха, че няма накъде да бягам. Спряха. По физиономиите им прочетох вълче задоволство. Видях и неизбежното им заключение — твърде хубаво е, за да е истина. Някои аксиоми са ясни на всички езици. Обърнаха се рязко и видяха ченгетата от нюйоркската полиция, които тичаха след тях.
А зад тях бяха четирима от осемте федерални агенти.
На перона нямаше никой друг. Никакви цивилни. На отсрещния перон на една пейка седеше един-единствен мъж. Млад. Може би пиян. Може би по-лошо. Гледаше напред към неочакваната суматоха. Беше четири без десет сутринта. Мъжът изглеждаше замаян. Като че ли не можеше да схване какво точно вижда.
Приличаше на война между банди. Всъщност обаче се разигра светкавичен и ефективен арест. Ченгетата не престанаха да тичат нито за миг. Връхлетяха върху седмината с викове, насочени оръжия и високо вдигнати полицейски значки и благодарение на физическата си сила и численото си превъзходство просто ги смазаха без абсолютно никаква съпротива. Събориха ги на земята по очи, закопчаха китките им с белезници зад гърба и ги изкараха навън. Без паузи. Без бавене. Без четене на права. Максимално бързо и максимално брутално. Буквално след няколко секунди вече ги нямаше. Кънтенето утихна. Гарата се успокои. Онзи отсреща продължаваше да гледа, но изведнъж пред очите му нямаше нищо, освен празен перон, аз в единия край и четиримата федерални агенти на десет метра от мен. Помежду ни нямаше нищо. Абсолютно нищо. Само силна бяла светлина и празно пространство.
Нищо не се случи близо минута. После от другата страна на релсите на перона за Долен Манхатън видях другите четирима федерални агенти. Застанаха точно срещу мен и замръзнаха. Всички се усмихваха леко, като че ли са направили добър ход в партия шах. Така беше. Вече нямаше смисъл да върша подвизи и да прескачам релси. Четиримата агенти от моята страна стояха между мен и изхода. Зад гърба ми имаше бяла стена и зейналия вход на тунела.
Мат.
Останах неподвижно. Дишах застоялия подземен въздух и се вслушвах в слабото бръмчене на вентилаторите и далечния грохот на влаковете.
Агентът, който беше най-близо до мен, извади пистолет изпод сакото си.
Пристъпи към мен.
— Вдигни ръце — заповяда той.
75
Нощни разписания. Двайсет минути между влаковете. Бяхме долу може би четири минути. Поради това чисто математически максималният интервал до след вашия влак можеше да е шестнайсет минути. Минимумът щеше да е, ако влакът дойдеше веднага.
Минимумът не се осъществи. Тунелът си стоеше тъмен и тих.