— Вдигни ръце — каза пак агентът.
Беше бял мъж на около четирийсет. Определено бивш военен. От Министерството на отбраната, а не от ФБР. Като онези тримата, с които вече се познавах, но може би малко по-възрастен. Може би малко по-умен. Може би малко по-добър професионалист. Това беше „А“ отборът. Не „Б“ отборът.
— Ще стрелям — предупреди агентът.
Нямаше да стреля. Празна заплаха. Искаха флаш паметта. Аз знаех къде е, а те не знаеха.
Средният интервал до следващия влак беше осем минути. Агентът с пистолета направи още крачка напред. Тримата му колеги го последваха. Другите четирима стояха неподвижно на отсрещния перон. Младежът от пейката наблюдаваше разсеяно.
Тунелът продължаваше да е тъмен и тих.
— Цялата тази разправия може да приключи след минута. Само ни кажи къде е — заяви агентът.
— Кое къде е? — попитах.
— Знаеш кое.
— Каква разправия?
— Търпението ни се изчерпва. Пропускаш много важен фактор.
— Който е?
— Каквито и интелектуални дарби да имаш, те едва ли са уникални. Всъщност едва ли са над средното ниво. Което означава, че ако ти си се досетил, ще се досетим и ние. А това пък означава, че съществуването ти ще се превърне в нещо извън необходимостта.
— Ами действайте — казах. — Сещайте се.
Той вдигна пистолета по-високо и го изправи. „Глок 17“. Около седемстотин грама, зареден. Най-лекият пистолет на пазара. Направен отчасти от пластмаса.
Агентът имаше къси здрави ръце. Можеше да издържи в тази поза безкрайно дълго.
— Последен шанс — отсече той.
Младежът стана от пейката на отсрещния перон и се отдалечи. Дълги, неравномерни крачки, по не съвсем права линия. Беше готов да замени едно качване на метрото срещу спокоен живот. Стигна до изхода и изчезна.
Вече нямаше свидетели.
Среден интервал до идването на следващия влак — може би шест минути.
— Не знам кои сте — казах.
— Федерални агенти — отговори мъжът.
— Докажи го.
Той задържа пистолета насочен към гръдния ми кош, но леко обърна глава и кимна на агента зад него. Колегата му пристъпи напред в неутралната територия между нас. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади кожен калъф за служебен пропуск. Вдигна го на височината на очите си и пусна долния край, за да се отвори. Вътре имаше две различни карти. Бяха много далеч, а и зад пластмасови прозорчета, така че не успях да прочета нищо.
Пристъпих напред. Той също пристъпи напред.
Стигнах на метър и половина и видях служебна карта на Агенцията за военно разузнаване в горната половина на калъфа. Изглеждаше истинска и беше валидна. В долната половина имаше нещо като инструкция, която обявяваше, че на притежателя трябва да се оказва всякакво съдействие, защото действа пряко от името на президента на Съединените щати.
— Много мило — отбелязах. — По-добре е, отколкото да си изкарваш хляба с работа.
Отстъпих назад.
Той също отстъпи назад.
— Не е по-различно от онова, с което си се занимавал ти навремето — заяви агентът с пистолета.
— В праисторически времена — уточних аз.
— Какво е това? Болно его?
Среден интервал до идването на влака — пет минути.
— Въпрос на практика — казах. — Когато искаш нещо да стане както трябва, правиш го сам.
Агентът отпусна ръка. Сега се целеше в коленете ми.
— Ще стрелям — каза той. — Човек не мисли, не говори и не помни с краката си.
Никакви свидетели.
Ако нищо не върши работа, започвай да говориш.
— За какво ви е? — попитах.
— Кое?
— Знаеш какво.
— Национална сигурност.
— Отбрана или нападение?
— Отбрана, разбира се. Може да подкопае доверието в нас. Ще се върнем години назад.
— Мислиш ли?
— Сигурни сме.
— Продължавай да действаш с интелекта си.
Той насочи пистолета по-прецизно. В левия ми пищял.
— Ще броя до три.
— Желая ти късмет. Кажи ми, ако закъсаш някъде.
— Едно!
Тогава релсите по-близо до мен засъскаха. Странни метални хармонични звуци, изпреварващи влака доста навътре в тунела. Долитаха с изтласквания въздух. Извивката в тунела се освети от фаровете. Нищо не се случи в продължение на дълга секунда. После се появи и самият влак, леко наклонен от виража на завоя. Заклати се, изправи се, продължи с голяма скорост още малко, спирачките захапаха и запищяха, а влакът намали скоростта и спря край нас — блестяща неръждаема стомана, светлини, свистене, пъшкане и стържене.
Влак за Горен Манхатън. Може би петнайсетина вагона с по шепа пътници във всеки.
Свидетели.
Бяхме в северния край на платформата. Влаковете по тази линия са с по-стари вагони. Всеки има по четири врати. Първият вагон спря точно до нас. Първата врата беше повече или по-малко срещу мен. Агентите бяха по-близо до третата и четвъртата врата.