Не чух нищо.
Изчаках. Пет цели минути. Десет. Никакъв звук. Никой не може да стои неподвижно, без да издаде никакъв звук по-дълго от мен. Мушнах картата на портиера в слота. Мъничка лампичка светна червено. После зелено. После нещо щракна. Натиснах дръжката и след част от секундата бях вътре.
Стаята беше празна.
Банята беше празна.
Имаше обаче признаци от скорошно обитаване. Тоалетната хартия висеше и краят й беше смачкан. Мивката беше мокра. Една от кърпите беше ползвана. Леглото не беше гладко изпънато. Столовете не бяха подредени.
Проверих и останалите четири стаи. Празни. Изоставени. Не бяха оставили нищо, което да подсказва скорошно връщане.
Лайла Хот — крачка напред.
Джак Ричър — крачка назад.
Свалих ръкавицата, закопчах якето и слязох във фоайето. Подпрях портиера в седнало положение в задната част на бюрото и дръпнах лепенката от устата му.
— Не ме удряй пак — каза той.
— Защо да не те удрям? — попитах.
— Нямам вина. Казах ти истината. Попита в кои стаи съм ги сложил. Минало време.
— Кога си тръгнаха?
— Около десет минути след като ти дойде първия път.
— Ти ли им се обади?
— Нямаше как, не разбираш ли?
— Къде отидоха?
— Нямам идея.
— Колко ти платиха?
— Хилядарка — отговори.
— Не е зле.
— На стая.
— Безумно — възмутих се искрено аз.
Наистина. За тези пари можеха да се върнат в „Четири сезона“. Само че нямаше как. Което беше важното.
Спрях на тротоара на Седмо Авеню в сенките. Къде са отишли? Първо обаче, как са отишли. Не с коли. Бяха петнайсет души, значи им трябваха най-малко три автомобила. А занемарените стари хотели с нощни портиери, които работят сами, нямат паркинги за клиенти.
С таксита? Възможно е да са дошли с таксита късно вечерта от централната част на Манхатън. Да си отидат обаче в три сутринта от Седмо Авеню? За осем души биха били необходими поне две празни таксита едновременно.
Малко вероятно.
Метрото?
Възможно. Почти сигурно. На разстояние една пресечка минаваха три линии. Нощно разписание, максимум двайсет минути чакане на перона, но след това можеха да изчезнат към Горен или Долен Манхатън. Къде точно? Не на място, до което биха могли да стигнат с дълъг преход пеша, след като излязат. Група от осем души, крачещи по тротоара, прави впечатление, а по улиците обикаляха шестстотин агенти. Единственият друг хотел, който биха могли да наемат по същия начин, беше доста по на запад дори от Осмо Авеню. Петнайсет минути пеша, може би и повече. Твърде рисковано.
Значи метрото, но докъде?
Град Ню Йорк. Осемстотин и трийсет квадратни километра приблизително. Осем милиона адреси. Стоях и пресмятах възможностите като машина.
Нищо.
После се усмихнах.
Говориш твърде много, Лайла. Отново чух гласа й в главата си. От чайната в „Четири сезона“. Говореше за старите бойци в Афганистан. Оплакваше се от тях заради ролята, която играеше. В действителност се е хвалела с хората си, отбиващи безплодните нападения на Червената армия. Муджахидините са били интелигентни. Имали навика да се връщат на позиции, които нашите смятали за изоставени. Това бяха думите й.
Тръгнах назад, към Хералд Скуеър. Към метрото. Можех да сляза на Пето Авеню и Петдесет и девета. Оттам щях да стигна много бързо до старите сгради на Петдесет и осма улица.
77
Старите сгради на Петдесет и осма улица бяха тъмни и тихи. Четири и половина сутринта в квартал, в който преди десет почти няма движение. Наблюдавах от петдесет метра. От един тъмен вход на далечния тротоар срещу Медисън Авеню. Вратата с един звънец беше оградена с полицейска лента. Местопрестъпление. Най-лявата от трите сгради. Онази с изоставения ресторант на приземния етаж.
Прозорците бяха тъмни.
Никакъв признак на живот.
Полицейската лента изглеждаше здрава. Неминуемо трябваше да я съпровожда и официалният печат на полицията. Малък правоъгълник от хартия, залепен между касата и вратата на височината на ключалката. И той беше на мястото си, здрав.
Което означаваше, че има и задна врата.
Беше много вероятно заради ресторанта. Ресторантите произвеждат всевъзможен неприятен боклук. Непрекъснато. Миризмата привлича плъхове. Боклукът не може да се трупа на тротоара. По-добре е да се събира в контейнери пред вратата за кухнята, а после тези кофи да се изнасят до тротоара, за да ги изпразнят и извозят през нощта.
Преместих се на двайсет метра в южна посока, за да разширя ъгъла. Не видях проходи, водещи към задната част на къщите. Къщите бяха плътно една до друга по цялата редица. До запечатаната врата беше витрината на стария ресторант. До нея обаче имаше още една врата. Изглеждаше, че принадлежи към къщата до тази с ресторанта. Беше в нейната фасада. Беше обаче най-обикновена, черна, без никакви обозначения, леко издраскана, без стъпала и доста по-широка от нормална врата. Отвън нямаше дръжка. Само ключалка. Без ключ се отваряше само отвътре. Можех да се обзаложа, че затваряше изход на закрит проход. Прецених, че къщата в съседство с ресторанта има две стаи на приземния етаж и три стаи на горния. Горе всичко изглеждаше нормално, но на нивото на улицата имаше проходи, дискретно застроени отгоре и затворени отпред. Правата над въздуха в Манхатън струват цяло състояние. Градът се продава не само хоризонтално, но и вертикално.