Третият въпрос повече заприлича на диалог. Повдигна го водещият агент. Главният. Беше малко по-възрастен и малко по-дребен от другите двама. Може би и малко по-умен.
— Приближил си се до жената във влака — започна той.
Не отговорих. Бях там, за да отговарям на въпроси, не да коментирам твърдения.
— Колко се приближи? — уточни главният.
— На метър — казах. — Горе-долу.
— Достатъчно, за да я пипнеш?
— Не.
— Ако беше протегнал ръка, а тя беше протегнала своята, щяхте ли да докоснете пръстите си?
— Може би — отговорих.
— Това „да“ ли е или „не“?
— Това означава „може би“. Знам колко са дълги ръцете ми. Не знам колко са дълги нейните.
— Тя подаде ли ти нещо?
— Не.
— Ти взе ли нещо от нея?
— Не.
— Взе ли нещо от нея, след като тя вече беше мъртва?
— Не.
— А някой друг?
— Не съм видял такова нещо.
— Видя ли нещо да пада от ръката й, от чантата й или от дрехите й?
— Не.
— Тя каза ли ти нещо?
— Нищо съществено.
— Тя говори ли с някой друг?
— Не.
Тогава агентът попита:
— Имаш ли нещо против да обърнеш джобовете си?
Свих рамене. Нямах какво да крия. Извадих съдържанието на джобовете си и го оставих на очуканата маса. Сгъната пачка банкноти, няколко монети. Старият ми паспорт. Дебитната ми карта. Сгъваемата ми четка за зъби. Картата, с която се бях качил на метрото. И визитката на Тереза Лий.
Мъжът разрови нещата ми с изопнат показалец и кимна на един от подчинените си, който дойде да ме опипа. Направи го полупрофесионално и не намери нищо. Поклати глава.
— Благодаря, мистър Ричър — каза главният.
После тримата излязоха също толкова бързо, колкото бяха и дошли. Бях малко изненадан, но и доста доволен. Прибрах нещата си от масата, изчаках онези да се махнат от коридора и излязох. Беше тихо. Видях Тереза Лий да не прави нищо зад едно бюро, а партньорът й Дохърти да води някакъв тип през помещението към кабинка в дъното. Мъжът изглеждаше изморен, среден на ръст, над четирийсет. Беше с измачкана сива тениска и червено долнище от анцуг. Беше излязъл от къщи, без да се среши. Сивата му коса стърчеше във всички посоки. Тереза Лий видя, че гледам, и каза:
— Член на семейството.
— На жената?
Лий кимна.
— В портфейла й намерихме адрес. Това е брат й. Колега, полицай в малко градче в Ню Джърси. Дойде веднага с колата си.
— Горкият човек.
— Наистина. Не поискахме от него да разпознае трупа официално. Прекалено обезобразена е.
— А сигурни ли сте, че е тя?
Лий отново кимна.
— Отпечатъците.
— Коя е?
— Нямам право да ти кажа.
— Приключих ли тук?
— Федералните приключиха ли с теб?
— Така изглежда.
— Тогава си върви. Приключил си.
Изкачих стъпалата и тя извика след мен:
— Не исках да кажа онова… Че ти си я накарал да прекрачи границата.
— Напротив — възразих. — И може би си права.
Излязох в сутрешния хлад, свих вляво по Трийсет и пета улица и тръгнах на изток. Приключил си. Не бях обаче. Там отпред, на ъгъла, чакаха други четирима, на които им се искаше да си поговорят с мен. Само че тези не бяха федерални агенти. Костюмите им изглеждаха прекалено скъпи.
10
Светът е една и съща джунгла навсякъде, но в Ню Йорк джунглата е в най-чистия си вид. Онова, което е полезно другаде, е жизненоважно в големия град. Ако видите четирима мъже да ви чакат на ъгъла, или си плюете на петите и хуквате в обратната посока без никакво колебание, или продължавате напред, без да забавяте или ускорявате темпото, без да променяте походката. Гледате напред с преднамерено неутрално изражение, оглеждате ги, после поглеждате встрани, сякаш им казвате: Само с това ли разполагате?
Истината е, че е по-умно да бягате. Най-хубавото сбиване е онова, в което не участвате. Никога обаче не съм твърдял, че съм умен. Упорит съм, а понякога и раздразнителен. Някои духват. Аз продължавам напред.
Костюмите до един бяха тъмносини и, изглежда, бяха купени от луксозен магазин. Мъжете се държаха професионално. Като офицери от запаса. Врели и кипели, горди с уменията си да решават проблеми. Определено бяха бивши военни или бивши полицаи, или и двете. Бяха от хората, които са се изкачили на по-горното стъпало на йерархичната стълбица, а после са кривнали встрани от правилата и разпоредбите. И които смятат и двете стъпки за еднакво ценни.
Разделиха се на две групи още докато бях на четири крачки от тях. Оставиха ми място да мина, ако искам, но първият отляво вдигна длани, сякаш потупа въздуха — нещо като двоен жест, който означава моля спри и не те заплашваме с нищо. Следващата крачка използвах, за да взема решение. Не можете да се оставите четирима да ви хванат в капан. Или спирате преди тях, или хуквате, за да ги подминете. На този етап все още имах време ДД решавам. Лесно бе да спра, лесно бе и да продължа. Ако се спуснеха към мен, докато все още се движеха, щяха да изпопадат като кегли. Тежа 120 килограма и се движа с шест километра в час.