Отидох тихо до прозореца. Стълбата беше стандартна. Отгоре се спускаха тесни железни стъпала, които стигаха до тясна метална площадка под прозореца. От другата й страна беше последната сгъваема секция, готова всеки момент да се спусне надолу под тежестта на бягащ човек.
Прозорецът се отваряше нагоре. Долната част се плъзгаше пред горната. Заключваше се с прост месингов механизъм. Имаше и месингови дръжки, като тези, които слагат на шкафовете. Дръжките бяха боядисвани многократно, както и рамките.
Отключих механизмите и мушнах по три пръста под всяка от двете дръжки. Повдигнах. Рамката помръдна два сантиметра и заяде. Натиснах по-силно. Почти толкова, колкото когато вдигнах железните клетки в мазето на старата пожарна. Рамката помръдваше нагоре с по няколко сантиметра всеки път, после заяждаше отляво, заяждаше отдясно, съпротивляваше се сериозно. Пъхнах рамо под рамката и напънах с крак. Повдигна се петнайсетина сантиметра и отказа окончателно. Отдръпнах се. Усетих полъха на нощния въздух. Отворът бе около петдесет сантиметра.
Повече от достатъчно.
Промуших единия си крак навън, наведох се, излязох през прозореца и измъкнах и другия си крак.
Телефонът в джоба ми завибрира.
Не му обърнах внимание.
Изкачих се нагоре по металната стълба, много предпазливо и тихо. Някъде към средата главата ми се изравни с нивото на первазите на третия етаж. Виждах и двата прозореца.
И двата бяха със спуснати пердета. Стари, мръсни памучни парцали зад мръсни стъкла. Не се виждаше светлина. Не се чуваше нищо. Никакви признаци на живот. Обърнах се и погледнах надолу към улицата. Никакви пешеходци. Никакъв трафик.
Продължих нагоре. Към четвъртия етаж. Същото. Мръсни стъкла, спуснати пердета. Забавих се дълго пред прозореца, зад който бях доловил движение. Или си бях въобразил, че е движение. Не чух нищо, не усетих нищо.
Продължих нагоре до петия етаж. Положението там беше друго. Нямаше пердета. По подовете се виждаха петна, таваните бяха провиснали и криви. Беше текла дъждовна вода.
Прозорците на петия етаж бяха затворени. Същите прости месингови механизми, които бях видял долу, но нямаше никакъв начин да ги отворя, без да счупя стъклото. Което щеше да вдигне шум. Нямах нищо против да вдигна шум, но малко по-късно. Исках да подбера подходящия момент.
Завъртях ремъка, докато автоматът се премести на гърба ми, и стъпих върху перваза на прозореца. Протегнах ръце и се улових за ронещия се корниз, високо над главата ми. Повдигнах се на мускули и се покатерих на покрива. Не беше елегантно. Не съм грациозен гимнастик. Горе се проснах по очи, задъхан и с изпоцапана физиономия. Останах така секунда, колкото да възстановя дишането си, после се надигнах на колене и потърсих врата. Видях я на около десетина метра, където би трябвало да е вътрешното стълбище. Беше най-обикновен дървен капак, облицован с ламарина, който се отваряше странично. Вероятно беше заключен отдолу с планка и катинар. Катинарът вероятно беше здрав, но планката трябваше да е завинтена за дървената рамка, прогнила от времето и влагата.
Лесна работа.
Стандартна тактическа инструкция при всяко нападение — атакувай само от по-висока позиция.
80
Ламариненият обков на капака беше добре заоблен, така че нямаше никакви остри режещи ръбове. Мушнах пръстите на лявата си ръка под капака срещу пантите и дръпнах силно. Без резултат. Станах сериозен. Две ръце осем пръста, свити колена, дълбоко дишане. Затворих очи. Не исках да мисля за Питър Молина. Вместо това си представих безумната усмивка на Лайла Хот към камерата миг след като бе проверила пулса на издъхналия шофьор на такси от Кабул.
Дръпнах капака.
И тогава, в онзи момент, започна развръзката. Нощта се приближаваше към своя край.
Бях се надявал планката на катинара да се откачи или от рамката, или от капака. Тя обаче се откачи и от двете места. Катинарът и планката полетяха надолу и паднаха върху дървения под от три метра височина. Чу се силен, отчетлив, рязък звук като от тимпан. Дълбок, резониращ и ясен. Веднага след това издрънча планката и изтрополиха шест винта.
Лошо.
Много лошо.
Отворих капака и го оставих да легне на покрива, клекнах и се ослушах.
В продължение на секунда не се случи нищо. После чух на четвъртия етаж да се отваря врата. Прицелих се.