Вероятни странични щети. И невинни жертви.
Промъкнах се през стаята и се залепих за стената до прозореца. Надникнах навън. Нищо. Протегнах ръка и освободих ключалките. Опитах дръжките. Прозорецът беше заял. Погледнах вън още веднъж. Нищо. Застанах пред прозореца, грабнах дръжките и дръпнах. Рамката помръдна малко, спря, после полетя и се заби горе толкова силно, че стъклото се спука.
Пак се залепих за стената.
Ослушах се.
Чух леко подрънкване — стълбата се клатеше от гумени подметки. Постоянен ритъм, бърз, но не бягане. Оставих го да приближи. Оставих го да се изкачи догоре. Оставих го да провре главата и раменете си през прозореца. Черна коса, тъмна кожа. Номер петнайсет от списъка на Спрингфийлд. Бях залепил гръб за фасадната стена на сградата. Мъжът погледна наляво, погледна надясно. Видя ме. Натиснах спусъка. Троен откос.
Не улучих. Може би първият или последният куршум беше откъснал ухото му, но той остана жив и здрав. Започна да стреля като обезумял, после се дръпна навън. Чух го как пада на металната площадка.
Сега или никога.
Тръгнах след него. Той пропълзя с главата напред на долу по стълбата. Стигна до четвъртия етаж, обърна се по гръб и вдигна пистолета, сякаш тежеше петдесет килограма. Спуснах се надолу, наклоних се встрани и пуснах три куршума в лицето му. Пистолетът му падна и с дрънчене спря на площадката два етажа по-долу.
Поех въздух.
Издишах.
Шестима мъртви. Седем арестувани. Четирима заминали. Двама под охрана в болницата. Деветнайсет от деветнайсет.
Прозорецът на четвъртия етаж беше отворен. Пердетата бяха дръпнати назад. Гарсониера. Запустяла на вид, но не необитаема. Лайла и Светлана Хот стояха една до друга зад кухненския плот.
Двайсет и девет патрона изстреляни.
Остава един.
Чух гласа на Лайла в главата си: Трябва да запазиш последния куршум за себе си, защото никой не би искал да попадне в ръцете им жив, особено в ръцете на жените.
Прекачих се през прозореца и влязох в стаята.
81
Разположението беше същото като на гарсониерата от втория етаж. Стая отпред, кухненски бокс, после баня и килер. Стените тук бяха на местата си. Мазилката също беше на мястото си. Горяха две крушки. До стената в стаята имаше легло и два обикновени стола. Нищо друго. Кухненският бокс беше с двоен плот и шкафове. Съвсем малко пространство. Лайла и Светлана стояха плътно една до друга. Светлана беше вляво, Лайла — вдясно. Светлана беше с кафяв домашен пеньоар. Лайла беше с черни панталони и бяла тениска. Тениската беше памучна. Панталоните бяха полиестерни — реших, че ще шумолят, ако помръдне. Изглеждаше по-красива отвсякога. Дълга черна коса, сини очи, перфектна кожа. Странна полуусмивка. Като че ли ексцентричен моден фотограф бе поставил най-красивия си модел в мръсна градска обстановка.
Насочих автомата. Черен и зловещ. Беше топъл. Миришеше на барут, смазка и дим. Усещах миризмата съвсем отчетливо.
— Сложете ръцете си на плота — наредих.
Подчиниха се. На плота се появиха четири длани. Две кафяви и възлести, две по-бели и нежни. Разпериха пръсти като морски звезди — две квадратни, с къси дебели пипала, другите две по-издължени и по-деликатни.
— Отстъпете назад и се облегнете на ръце — казах.
Подчиниха се. Така ограничавах движенията им още повече. Ставаха по-безопасни.
— Не сте майка и дъщеря — заявих аз.
— Не, не сме — отговори Лайла.
— Какви сте тогава?
— Учителка и ученичка.
— Добре. Щеше да ми е трудно да застрелям дъщеря пред майка й или майка пред дъщеря.
— А би ли застрелял ученичка пред учителката й?
— Може би ще застрелям първо учителката — казах.
— Давай.
Не реагирах. Лайла продължи:
— Ако искаш да го направиш, сега е моментът.
Наблюдавах ръцете им. Исках да доловя напрежение, усилие, движещи се сухожилия. Признаци, че се канят да предприемат нещо.
Нямаше такива.
Телефонът в джоба ми завибрира.
В притихналата стая се чу леко жужене. Вибриране, бръмчене. Апаратът гъделичкаше бедрото ми.
Вторачих се в ръцете на Лайла. На плота. С разперени пръсти. Неподвижни. Никакъв телефон.
— Може би трябва да се обадиш? — каза Лайла.
Хванах автомата с лявата си ръка и извадих телефона. Скрит номер. Отворих капака и го доближих до ухото си.
— Ричър? — Беше Тереза Лий.
— Какво? — попитах.
— Къде, по дяволите, се губиш? Опитвам да се свържа с теб от двайсет минути!
— Бях зает.
— Къде си?
— Откъде взе този номер?