След още две стъпки първият каза:
— Може ли да поговорим?
Спрях и попитах:
— За какво?
— Ти си свидетелят, нали?
— А вие кои сте?
В отговор мъжът разтвори сакото си, бавно и без никаква заплаха, и ми показа червена сатенена подплата и риза — нямаше кобур, пистолет или друго оръжие. Извади от левия си вътрешен джоб визитка. Протегна ръка и ми я подаде. Беше евтина. На първия ред пишеше: Сигурност и спокойствие. На втория пишеше: Охрана, разследвания, интервенции. На третия имаше телефонен номер с код 212. Манхатън.
— Копирните центрове „Кинко“ са чудесни — казах. — Някой ден ще си направя визитки, на които пише „Джон Смит, господар на света“.
— Визитката е истинска — заяви мъжът. — И ние сме легитимна фирма.
— За кого работите?
— Не можем да кажем.
— Тогава не мога да ви помогна.
— По-добре е да разговаряш с нас, а не с боса ни. Ние можем да удържим нещата в цивилизовани рамки.
— Сега вече ме изплаши.
— Един-два въпроса, това е всичко. Помогни ни. Работим почти до смърт, опитваме се да припечелим нещичко. Също като теб.
— Аз не работя до смърт. Живея за удоволствие.
— Погледни тогава надолу от висотата на положението си и прояви милост.
— Какви въпроси?
— Тя даде ли ти нещо?
— Коя?
— Знаеш коя. Взе ли нещо от нея?
— И? Кой е следващият въпрос?
— Тя каза ли нещо?
— Много неща. Не млъкна от Блийкър Стрийт до „Гранд Сентръл“.
— Какво каза?
— Не чух много.
— Информация?
— Не чух.
— Спомена ли имена?
— Възможно е.
— Спомена ли името Лайла Хот?
— Не съм чул такова нещо.
— Спомена ли Джон Сансъм?
Не отговорих.
— Какво?
— Чувал съм това име някъде — отговорих.
— От нея ли?
— Не.
— Даде ли ти нещо?
— Какво нещо?
— Каквото и да е.
— Кажи ми какво значение има.
— Босът ни иска да знае.
— Кажи му да дойде и да ме попита лично.
— По-добре говори с нас.
Усмихнах се и продължих нататък, през пролуката, която бяха оставили. Един от мъжете в края обаче направи крачка напред и се опита да ме спре. Блъснах го с рамо в гърдите и го отстраних от пътя си. Той обаче налетя пак и тогава спрях, финтирах ляв и десен, мушнах се зад него и го блъснах здраво, така че той политна напред. Отзад сакото му имаше една цепка в средата. Френска кройка. Английските костюми най-често са с две цепки отстрани, италианските нямат нищо. Наведох се, сграбчих двата края на цепката, дръпнах и разпрах сакото чак до врата му. После го бутнах и той политна вдясно. Сакото му висеше като парцал — отворено отпред, разпрано отзад като болничен халат.
После направих три бързи крачки и се обърнах. Щеше да е много по-стилно, ако просто бях продължил да крача бавно напред, но щеше да е и доста по-глупаво. Безгрижието е хубаво нещо, но да си подготвен е по-хубаво. Хванах четиримата в момент на истинска нерешителност. Искаше им се да дойдат и да ме ступат. Без никакво съмнение. Намираха се обаче на Западна трийсет и пета улица, призори. По това време буквално целият трафик по улицата се състои от ченгета. В крайна сметка само ме изгледаха лошо и си тръгнаха. Прекосиха платното в колона по един и на ъгъла тръгнаха в южна посока.
Приключил си.
Не бях. Тъкмо се канех да обърна и да продължа, когато от полицейското управление изскочи мъж и хукна след мен. Измачкана тениска, червено долнище от анцуг, сива коса, стърчаща във всички посоки. Членът на семейството. Братът. Ченгето от малкото градче в Джърси. Настигна ме, стисна лакътя ми и каза, че ме е видял вътре и е решил, че аз съм свидетелят. След това ми каза, че сестра му не се е самоубила.
11
Заведох го в някакво кафене на Осмо Авеню. Преди много време от военната полиция ме бяха изпратили на еднодневен семинар във Форт Ръкър, за да ме научат на тактичност към близките на починалия. Понякога на военните полицаи се налага да съобщават лошите новини на роднините. Наричахме ги печални съобщения. Всички смятаха, че уменията ми в тази област са крайно недостатъчни. Най-често отивах при хората и им казвах направо. Мислех си, че естеството на съобщението го изисква. Ясно бе обаче, че съм се заблуждавал. Затова ме изпратиха и на семинара. Там научих полезни неща. Научих се да приемам емоциите сериозно. Най-вече научих, че кафенетата и баровете са подходящи места за съобщаване на лоши новини. На публично място вероятността от нервен срив намалява, а процесът на поръчване, чакане и консумиране дозира потока информация и я прави по-лесна за възприемане.