Представих си Сюзан Марк, хваната в задръстването между два изхода на магистралата. Четири часа престой. Закъснение. Кошмар. Нарастващо напрежение. Няма път напред, няма път назад. Между чука и наковалнята. Времето тече. Крайният срок наближава. Крайният срок минава. Заплахите, наказанията, последствията оживяват и се превръщат в реалност. Влакът по линия №6 ми се струваше бърз. А на нея сигурно й се е сторил кошмарно бавен. Ти си я тласнал да прекрачи границата. Може и така да е, но не е бил необходим кой знае колко силен тласък.
Сгънах вестника и го върнах на мястото му. Продължих да крача напред. Реших, че мъжът със скъсаното сако ще си отиде у дома, за да се преоблече, но останалите трябваше да са някъде наблизо. Вероятно ме бяха видели да влизам в кафенето и да излизам оттам. Не ги виждах по улицата, но всъщност не търсех тях. Няма смисъл да търсиш нещо, когато знаеш, че е наблизо.
Някога Осмо Авеню беше опасна градска артерия. Изпочупени улични лампи, пустеещи парцели, разбити магазини, наркотици, проститутки, улични крадци. Виждал съм там какво ли не. Никога обаче не са ме нападали. Което не е голяма изненада. За да стана потенциална жертва на уличен грабеж, населението на земята трябва да се състои само от двама души — аз и нападателят. И тогава аз ще спечеля. Сега Осмо Авеню е безопасно място. Магазините бяха пълни, навсякъде имаше хора. Беше ми все едно къде ще ме причакат онези тримата. Не направих опит да ги отведа на терен по мой избор. Просто крачех. Оставих ги те да решат. Денят от топъл започваше да става горещ и навсякъде около мен се надигаха тротоарни миризми, за да напомнят, че е лято — боклукът вони през лятото, а не през зимата.
Приближиха ме на пресечка южно от Медисън Скуеър Гардън и голямата стара поща. Строителен обект в ъгловия парцел отвеждаше пешеходците в тесен ограден проход край бордюра. Бях навлязъл на метър в прохода, когато пред мен изскочи един тип, зад мен изникна втори, а третият застана отстрани. Елегантно изпълнение. Шефът им каза:
— Готови сме да забравим онова със сакото.
— Това е добре, защото аз вече забравих.
— Искаме обаче да знаем дали у теб има нещо, което е наше.
— Ваше?
— На нашия бос.
— Момчета, кои сте вие?
— Дадох ти нашата визитка.
— Да, останах силно впечатлен от нея. За телефонен номер със седем цифри има повече от три милиона възможни комбинации. Вие обаче не сте избрали случайна комбинация. Избрали сте онази, за която сте знаели, че не е активна. Мина ми през ум, че не е лесно да го направите, и затова се впечатлих. После обаче се сетих, че е невъзможно да го направите предвид броя на жителите в Манхатън. Ако някой умре или се премести, номерът му отива при друг абонат доста бързо. Тогава ми мина през ум, че имате списък с неизползвани номера. Телефонните компании пазят по няколко такива, ако се случи в някой филм да се спомене телефонен номер. Не могат да използват истински номера, защото е възможно абонатите да бъдат тормозени по телефона. Тогава реших, че познавате хора от киното или телевизията. Сигурно е така, защото през повечето време ви наемат като улична охрана, когато в града гостува някое шоу. Следователно най-тежката задача, с която сте се занимавали, е да държите настрана ловците на автографи. Предполагам, че за хора като вас това е голямо разочарование. В началото, когато сте прохождали в бизнеса, сте си представяли друго. По-лошото е, че губите тренинг, способностите ви отслабват. Така че сега ме безпокоите още по-малко, отколкото преди. Значи, с две думи, визитката беше грешка, лошо средство за изграждане на имидж.
— Искаш ли да изпиеш с нас едно кафе? — попита шефът.
Никога не отказвам кафе, но ми беше писнало да седя, така че се съгласих, но само ако е с пластмасови чаши, навън. Можехме да пием и да разговаряме, докато ходим. Отбихме се в следващото кафене „Старбъкс“, което, както в повечето градове, винаги е на половин пресечка разстояние. Не обърнах внимание на специалитетите и си поръчах обикновено двойно еспресо, без захар и без сметана. Както винаги правя в „Старбъкс“. Хубаво кафе според мен. Не че ме интересува кой знае колко. За мен е важен кофеинът, не вкусът.
Излязохме и продължихме по Осмо Авеню. Да се движим в група от четирима и да разговаряме в движение обаче беше доста трудно, а и шумът на трафика беше силен, така че влязохме на десетина метра навътре в една пряка, където спряхме. Аз се облегнах на ниска ограда, на сянка, а тримата застанаха пред мен, на слънце, леко наведени напред, като че ли се готвеха да изтъкнат някакви аргументи. От разкъсан чувал с боклук до краката ни стърчаха страниците на неделен вестник. Мъжът, на когото бяха поверили преговорите, каза: