— Подценяваш ни сериозно. Не че искам да проверим кой може да пикае по-далеч.
— Добре — кимнах.
— Ти си бивш военен, нали?
— От пехотата — отговорих.
— Още ти личи.
— И на вас. Специалните части?
— Не. Не успяхме да стигнем дотам.
Усмихнах се. Честен човек.
Шефът продължи:
— Наеха ни, за да се погрижим за тукашните компоненти на една временна операция. Мъртвата жена е носела нещо, което има стойност. Ние трябва да го открием.
— Какво нещо? Каква стойност?
— Информация.
— Не мога да ви помогна — казах.
— Шефът ни очакваше цифрови данни, на компютърен носител, например флаш памет. Казахме му, че не може да е това, защото е невъзможно да се изнесе от Пентагона. Според нас трябва да е било нещо запаметено — прочетено или чуто.
Замълчах. Замислих се за Сюзан Марк в метрото. Може би не беше „репетирала“ молби, оправдания, заплахи или аргументи. Може би беше повтаряла данните, които е трябвало да предаде, отново и отново, за да не забрави нещо или за да не сгреши заради обзелите я страх и паника. Заучаване чрез повтаряне. И сигурно си е повтаряла: Подчинявам се, подчинявам се, подчинявам се. Успокоявала е сама себе си. Надявала се е всичко да свърши добре.
— Кой е босът ви? — попитах.
— Не можем да кажем.
— С какво я е изнудвал?
— Не знаем. Не искаме да знаем.
Отпих малко кафе. Замълчах.
— Жената е говорила с теб във влака — продължи мъжът.
— Да — отвърнах. — Така е.
— В такъв случай приемаме, че знаеш каквото е знаела и тя.
— Не е изключено — казах.
— Босът е убеден, че е така. Което обаче за теб означава проблем. Ако беше флаш памет, нямаше да е трудно. Ще те ударим по главата, ще претършуваме джобовете ти. Ако това нещо обаче е в главата ти, ще трябва да го измъкнем по друг начин.
Мълчах.
— Значи наистина трябва да ни кажеш каквото знаеш — добави онзи нещастник.
— За да не се изложиш пред боса си ли?
Мъжът поклати глава.
— За да останеш невидим.
Отпих още една глътка кафе, а той продължи:
— Говоря с теб като мъж с мъж. Като войник с войник. Тук не става дума за нас. Ако се върнем с празни ръце, е, ще ни уволнят, и толкова. В понеделник сутрин пак ще имаме работа при някой друг. Ако обаче изчезнем от играта, ще стане сложно за теб. Босът е довел цял екип. В момента държи хората си на каишка, защото мястото им не е тук. Ако обаче ние си отидем, ще ги пусне. Няма алтернатива. И наистина разговорът с тях никак няма да ти хареса.
— Не искам никой да разговаря с мен. Нито те, нито вие. Не ми е приятно да разговарям.
— Това не е шега.
— Тук си прав. Една жена умря.
— Самоубийството не е престъпление.
— Онова обаче, което я е подтикнало към него, може и да е. Жената е работела в Пентагона. Което вече свързва нещата с националната сигурност. За да излезете чисти от тази ситуация, трябва да изпреварите събитията. Обадете се в полицията.
Мъжът поклати глава.
— По-добре да лежа в затвора, отколкото да влизам в конфликт с онези типове. Чуваш ли ме какво ти говоря?
— Чувам — казах. — Разглезил си се с ловците на автографи.
— Ние тук сме кадифените ръкавици. Възползвай се.
— Не сте никакви ръкавици.
— Къде си служил?
— Военна полиция — отговорих.
— Тогава си труп. Никога не си виждал нещо подобно.
— Кой е той?
Шефът само поклати глава.
— Колко са?
Шефът пак поклати глава.
— Дай ми някаква идея.
— Не ме слушаш. Ако не искам да говоря с полицията, защо ще искам да говоря с теб?
Свих рамене, глътнах остатъка от кафето и се отделих от оградата. Направих три крачки и хвърлих чашата в кош за боклук. Казах:
— Обади се на боса си и му кажи, че е бил прав, а вие сте сгрешили. Кажи му, че цялата информация от жената е на флаш памет и тази флаш памет в този момент е в джоба ми. После му кажи, че повече няма да работиш за него, иди си вкъщи и стой далеч от мен.
Прекосих улицата между две движещи се коли и се насочих към Осмо Авеню. Мъжът извика силно. Извика името ми. Обърнах се и видях, че държи мобилния си телефон на една ръка разстояние пред себе си. Насочен към мен, той гледаше дисплея. После свали апарата. Тримата мъже се обърнаха, един бял пикап мина между нас и те изчезнаха, преди да си дам сметка, че са ме снимали.
16
Магазините за електроника „Рейдио Шак“ не се срещат толкова често, колкото кафенетата „Старбъкс“, но въпреки това неизменно ще ги откриете през няколко преки. И отварят рано. Отбих се в следващия, където мъж от индийския субконтинент пристъпи напред, за да ми помогне. Беше усърден. Може би бях първият клиент за деня. Попитах го за мобилните телефони с камери. Отговори, че на практика всички вече имат камера. Някои можели даже да правят видеозаписи. Поисках да ми покаже дали снимките стават добри. Той взе един апарат, аз застанах в дъното на магазина, а той ме снима от касата. Изображението беше малко и с недостатъчна резолюция. Чертите ми бяха леко размазани. Телосложението, позата, силуетът обаче се виждаха много добре. Достатъчно добре, за да представлява проблем. Истината е, че лицето ми е обикновено и незапомнящо се. Лесно се забравя. Предполагам, че повечето хора ме разпознават по силуета, който не е обикновен.