— После?
— Нищо. Застреляла се е. Без значение е дали знам причината, или не. И бездруго по-често не знаем причината. Дори и да си мислим, че я знаем.
— Аз искам да знам причината — обясних.
— Защо? Тя беше моя сестра, не твоя.
— Ти не видя как тя го направи.
Той не каза нищо. Само гледаше паркираните отсреща коли. Видях тази, с която ме бе докарала Тереза Лий. Четвъртата отляво. Една от необозначените по-нататък в редицата беше по-нова от другите. По-лъскава. Блестеше на слънцето. Черна, с две къси антени отзад, като игли. Федерална, помислих си. Някоя от агенциите с голям бюджет, които имат право да избират, когато купуват превозни средства. И комуникационно оборудване.
Джейк каза:
— Ще съобщя на семейството й, ще я погребем, ще продължим нататък. Животът е гаден, после умираш. Може би има причина да не се интересуваме как, къде и защо. По-добре да не знаем. Нищо добро не може да излезе от това. Само повече болка. Нещо гадно, което ще ни се стовари изневиделица.
— Както решиш — съгласих се аз.
Той кимна, стисна мълчаливо ръката ми и се отдалечи. Видях го да влиза в един подземен паркинг на пресечката западно от Девето Авеню. Четири минути по-късно оттам излезе малък зелен джип тойота. Пое в западна посока, с трафика. Реших, че се насочва към тунела „Линкълн“ и към дома. Зачудих се кога ли ще го видя пак. Между три дни и седмица, помислих си.
Оказа се, че греша.
19
Все още стоях на тротоара, точно срещу вратата на Четиринайсето управление, когато отвътре излезе Тереза Лий с двама мъже със сини костюми и бели ризи. Изглеждаше уморена. Беше дошла при обаждането посред нощ, което означаваше, че е била нощна смяна. Значи трябваше да си е отишла към седем и в осем да си е в леглото, у дома. Работеше вече шест часа допълнително. Бе добре за банковата й сметка, но зле за всичко останало. Застана в слънчевата светлина, премигна, протегна се, после ме видя на отсрещния тротоар и буквално подскочи от изненада. Сръга единия от мъжете до себе си с лакът, прошепна му нещо и ме посочи. Бях много далеч, за да чуя какво казва, но по движенията на тялото й личеше, че е нещо от рода на Ей, ето го там, отсреща с удивителен знак, който се разчиташе в жестовете й.
Спътниците й автоматично погледнаха вляво, за да видят идват ли коли, което ми подсказа, че са от града. Трафикът по улиците с нечетни номера е от изток на запад, а с четни номера — от запад на изток. Знаеха го отлично. Следователно бяха местни. Само че повече бяха свикнали да шофират, а не да ходят пеша, защото не погледнаха в обратната посока дали не идва някой пощенски куриер с велосипед, тръгнал срещу движението. Спуснаха се през улицата с подскоци, спринтове и прибежки, разделиха се и връхлетяха върху мен едновременно отляво и отдясно, което ми подсказа, че са преминали някакво обучение и много бързат. Реших, че колата с тънките антени е тяхна. Чаках ги на сянка. Бяха с черни обувки и сини вратовръзки, а долните им фланелки се показваха под яките на ризите — бяло под бяло. Саката им от лявата страна бяха по-издути от дясната. Агенти десняци, с кобури под мишниците. Бяха по на около четирийсет. В разцвета на силите си. Не новобранци, не и пред пенсия. Видяха, че не се каня да бягам, леко забавиха темпото и дойдоха до мен с бърза крачка. ФБР, помислих си, повече ченгета, отколкото военни. Не ми показаха служебни карти. Решиха, че знам кои са.
— Трябва да говорим с теб — каза агентът от лявата ми страна.
— Знам — отговорих.
— Как така?
— Току-що минахте на бегом улица, пълна с коли, за да дойдете тук.
— Знаеш ли защо?
— Нямам представа. Освен ако не искате да ми предложите психологическа консултация заради травмиращите преживявания.
Устните на агента се изкривиха в нетърпелива гримаса, сякаш беше готов да ми се разкрещи за сарказма. След това гримасата се превърна в хаплива усмивка.
— Добре, ето един съвет от мен. Отговаряш на няколко въпроса и забравяш, че си бил в онзи влак.
— Какъв влак?
Агентът понечи да отговори, но се спря, защото загря със закъснение, че го будалкам, и се смути, че не е реагирал навреме.
— Какви въпроси? — попитах.
— Кой е телефонният ти номер?
— Нямам телефонен номер.
— Дори мобилен?
— Особено мобилен — отговорих.
— Наистина ли?
— Аз съм човекът — казах. — Браво, открихте ме.
— Кой?
— Единственият на света, който няма мобилен телефон.
— Канадец ли си?
— Защо да съм канадец?
— Полицаите ни казаха, че говориш френски.
— Много хора говорят френски. В Европа има цяла държава с такива хора.
— Французин ли си?