Времето за срещата мина, но не се появи никой — нито млад, нито стар, нито стажант, нито професионалист. Вместо това дойдоха съпругата на Сансъм и шефът на охраната му. Десет минути след часа на срещата видях странна двойка да слиза от лимузина в подножието на стълбите. Познах жената от снимките в книгата на Сансъм. На живо изглеждаше точно както би трябвало да изглежда една жена на милионер. Прическата й бе безупречна. Дамата бе добре сложена и май беше поне пет-шест сантиметра по-висока от съпруга си. Десет, ако е на токчета. Мъжът с нея приличаше на ветеран от „Делта Форс“, облечен в костюм. Беше дребен, но силен, жилав и здрав. Същия като Сансъм от снимките, само че малко по-груб. Костюмът му беше с консервативна кройка, от скъп плат, но измачкан като износена бойна униформа.
Двамата застанаха един до друг, започнаха да оглеждат хората наоколо и да ги елиминират един по един. Когато останах само аз, вдигнах ръка за поздрав. Не станах. Предположих, че ще дойдат и ще застанат под мен, така че ако бях станал, щях да гледам на метър над главите им. Седнал нямаше да изглеждам толкова страшен. И щях да ги предразположа към разговор. А и така беше по-практично от гледна точка пестене на енергията — наистина бях уморен.
Приближиха се. Мисис Сансъм беше със скъпи обувки и пристъпваше грациозно, а командосът крачеше до нея. Спряха две нива под мен и се представиха. Мисис Сансъм назова себе си Елспет, а мъжът се представи като Браунинг, като автоматичната карабина. Реших, че цели да постави нещата в заплашителен контекст. За мен той беше новост. Нямаше го в книгата на Сансъм. После продължи с биографичните си данни. Започна с военна служба заедно със Сансъм, после продължи като шеф на охраната в бизнесменските години на Сансъм, после като шеф на охраната, докато Сансъм карал мандатите си в Камарата. Очакваше се да продължи като шеф на охраната през мандатите на Сансъм в Сената и след това. Цялата презентация трябваше да ми покаже лоялността му. Съпругата и верният наемник. Предположих, че от мен се очаква да не се съмнявам към какво са насочени интересите им. Може би искаше да се презастрахова, независимо че от политическа гледна точка беше умен ход от самото начало да изпрати съпругата си. Повечето скандали се разразяват, когато мъжете правят неща, за които съпругите им не знаят. Пускането й в ход в началото беше знак.
После заговори тя.
— Печелили сме много избори и ще продължаваме да печелим. Десетки пъти са се опитвали да правят каквото правиш ти сега. Не са успели, ти също няма да успееш.
— Не опитвам нищо — отговорих аз. — И ми е все едно кой печели изборите. Умря една жена и искам да знам защо — това е всичко.
— Каква жена?
— Служителка в Пентагона. Застреля се в главата снощи в нюйоркското метро.
Елспет Сансъм погледна към Браунинг, който кимна и каза:
— Прочетох го онлайн, в „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“. Станало е късно и не са могли да го публикуват в печатните издания.
— Малко след два часа през нощта — казах.
Елспет Сансъм отново се обърна към мен и попита:
— Ти какво общо имаш с това?
— Бях свидетел.
— И е споменала името на съпруга ми?
— Ето нещо, което бих искал да обсъдя лично с него. Или с „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Поуст“.
— Това заплаха ли е? — попита Браунинг.
— Предполагам, че да — отговорих. — Какво ще направите в тази връзка?
— Не забравяй — каза Браунинг, — че никой не върши нещата, които е вършил мистър Сансъм през живота си, ако е мекушав. Аз също не съм мекушав. Мисис Сансъм също не е.
— Чудесно — кимнах. — Установихме, че никой от нас не е мекушав. Всъщност всички ние сме твърди като скала. А сега да продължим нататък. Кога ще се срещна с шефа ти?
— Какъв си бил в армията?
— От онези, от които дори и ти би трябвало да си се страхувал. Макар че може и да не си се страхувал. Не че има значение. Не искам да нараня никого. Освен ако не се наложи, разбира се.
Елспет Сансъм се намеси:
— Седем часа тази вечер. — Назова нещо, което реших, че е ресторант на Дюпон Съркъл. — Съпругът ми ще ти отдели пет минути. — Погледна ме и добави: — И не идвай облечен по този начин. Няма да те пуснат да влезеш.
Качиха се в колата и потеглиха. Аз трябваше да убия три часа. Взех такси до ъгъла на Осемнайсета улица и Мас Авеню, намерих магазин и купих чифт обикновени сини панталони и синя риза на квадратчета. После отидох до един хотел на Осемнайсета улица, две пресечки по-нататък. Беше голям, но тъкмо големите хотели са най-добри, ако ви трябва дребна услуга, която не влиза в цената. Кимнах на персонала във фоайето, качих се на произволен етаж и тръгнах по коридора, докато открих камериерка, която оправя свободна стая. Минаваше четири следобед. Новите гости се настаняват в два. Значи стаята щеше да е празна тази нощ, а може би и следващата. Големите хотели почти никога не са сто процента пълни. И големите хотели никога не се отнасят кой знае колко добре с камериерките си. Заради това жената с радост прие трийсет долара в брой, за да ме остави трийсет минути на спокойствие. Предположих, че ще продължи да чисти другите стаи от списъка си, а после ще се върне в тази.