23
Стаята беше семпла, без почти никакви мебели. Тримата мъже бяха федералните агенти, които дойдоха заради мен в Четиринайсето управление на полицията в Ню Йорк. Май не се радваха особено, че ме виждат отново. В началото мълчаха, после шефът им извади малък сребрист предмет от джоба си. Диктофон. Цифров. С марката на „Олимпус“. Натисна бутон и след кратка пауза чух: „Тя каза ли ти нещо?“ Думите звучаха неясно и сякаш заглушени от някакво ехо, но ги разпознах. От разпита в пет часа онази сутрин — аз на стола, сънлив, те прави и нащрек, наоколо миризма на пот, безпокойство и изгоряло кафе във въздуха.
Чух гласа си да отговоря: „Нищо съществено.“
Мъжът натисна друго копче и записаният звук изчезна. Прибра устройството в единия си джоб и извади сгънат лист от другия. Познах го. Беше бланката на Камарата, която ми беше дал портиерът на Кенън Билдинг. Шефът разгъна листа и прочете: „Рано тази сутрин видях как една жена умира с вашето име на уста.“ Задържа листа пред очите ми, за да мога да видя собствения си почерк. После заговори.
— Казала ти е нещо съществено. Ти излъга федерални агенти по време на разследване. За такова нещо се влиза в затвора.
— Аз няма да вляза — отговорих.
— Така ли? И какво те прави толкова специален?
— Нищо не ме прави специален. Какво ви прави вас федерални агенти?
Отговор нямаше.
— Не може и двете неща едновременно — продължих аз. — Щом искате да се правите на конспиратори и да не се легитимирате, няма как да знам какви сте. Може да сте деловодители от полицията, подранили за работа, които се чудят как да убият времето. Няма закон, който забранява да се лъжат обикновените граждани. Иначе шефовете ви до един щяха да са в затвора.
— Казахме ти кои сме.
— Хората казват какво ли не.
— Приличаме ли ти на деловодители?
— Доста. Освен това може би не съм излъгал вас, а Сансъм.
— Последно, кое си направил?
— Това си е моя работа. Още не съм разбрал кои сте.
— Какво по-точно правиш тук, във Вашингтон? Със Сансъм?
— Това също си е моя работа.
— Искаш да му задаваш въпроси ли?
— Има ли закон, който забранява да задаваш на хората въпроси?
— Ти беше свидетел. Сега се правиш на детектив.
— Живеем в свободна страна — обясних аз.
— Сансъм не може да си позволи да ти каже каквото и да било.
— Може да е така — отвърнах, — а може и да не е.
Мъжът замълча за момент и после попита:
— Обичаш ли тенис?
— Не — заявих твърдо.
— Чувал ли си за Джими Конърс? Бьорн Борг? Джон Макенроу?
— Тенисисти. От едно време.
— Какво ще стане, ако играят в „Ю Ес Оупън“ следващата година?
— Нямам представа.
— Ще ги ритат по задниците из целия корт. Ще им отрежат главите и ще им ги връчат на поднос. Дори и жените ще ги победят. На своето време са били велики шампиони, но вече са старци от съвсем различна епоха. Времето върви напред. Разбираш ли какво ти казвам?
— Не — отговорих.
— Проверихме досието ти. Някога, в началото на историята, си бил голяма работа. Това тук обаче е съвсем друг свят. Нагазил си в много дълбоки води.
Обърнах се и погледнах към вратата.
— Мистър Браунинг още ли е там? — попитах. — Или ме изостави?
— Кой е Браунинг?
— Онзи, който ме доведе тук. Човекът на Сансъм.
— Отиде си. И името му не е Браунинг. Сега си като бебче в гората.
Замълчах си. Когато чух думата „бебче“ си спомних за Джейкъб Марк и племенника му Питър. Момиче от бара. Страхотно бебче. Питър тръгнал с нея.
Един от другите двама в стаята се обади:
— Искаме да престанеш да се правиш на следовател, става ли? Искаме да си останеш свидетел. Искаме да знаем по какъв начин името на Сансъм е свързано с мъртвата жена. Няма да излезеш от тази стая, докато не научим.
— Ще изляза от тази стая веднага щом реша да изляза — казах аз. — Трима деловодители не са достатъчни, за да ме накарат да стоя там, където не искам.
— Празни приказки.
— Името на Сансъм и без това вече е в обръщение — добавих. — Чух да го споменават четири частни ченгета от Ню Йорк.
— Кои са те?
— Четирима симпатяги в костюми и фалшиви визитки.
— Това ли измисли? Тази история е съшита с бели конци. Мисля, че си я чул от самата Сюзан Марк.
— Вас какво ви интересува? Какво може да знае една служителка от „Човешки ресурси“, което да навреди на човек като Сансъм?
Те замълчаха, но тишината беше странна. Като че ли беше натежала от неизказания отговор, който се надигаше неумолимо. Не ни интересува Сансъм, а армията, военните, миналото, бъдещето, правителството, страната, целия огромен свят, цялата проклета вселена.