Стигнах там с късен автобус, който най-напред трябваше да спре в Ричмънд, Вирджиния, после в Рали, после в Дърам, после в Бърлингтън. Не следях откъде минаваме. Спах през цялото време. Пристигнахме в Грийнсбъро към четири сутринта. Минах покрай няколко офиси за съдебни гаранции и заложни къщи с решетки по прозорците, пренебрегнах няколко мизерни закусвални и намерих онази, която търсех. Нямах претенции към храната. Храната във всички закусвални ми се струва еднаква на вкус. Търсех телефонни указатели и безплатни сутрешни вестници и докато ги намеря, се наложи да походя доста пеша. Заведението тъкмо отваряше. Някакъв тип по долна фланелка мажеше скарата с мазнина. Кафето от кафеварката почти бе напълнило каната. Взех едни „Жълти страници“ и отворих на „Х“ — хотели. В Грийнсбъро имаше доста. Сравнително голямо градче, може би четвърт милион жители.
Реших, че една закуска за набиране на средства трябва да се състои в елитно заведение. Донорите са богати и няма да отидат къде да е, за да платят по петстотин долара за порция. Не и ако са банкери и застрахователи. Реших, че ще е в „Хаят“ или „Шератън“. В Грийнсбъро ги имаше и двата. Петдесет на петдесет. Затворих „Жълтите страници“ и се заех да открия потвърждение в местната преса. Местните вестници отразяват какви ли не събития.
Намерих репортаж за закуската във втория вестник, който разгърнах. Оказа се, че не съм прав за хотелите. Не беше нито в „Хаят“, нито в „Шератън“. Сансъм беше настанен в хотел, наречен „О’Хенри“, вероятно на името на известния писател от Северна Каролина. Имаше и адрес. Закуската трябваше да започне в седем сутринта. Откъснах страницата, сгънах я и я пъхнах в джоба си. Мъжът зад бара завърши приготовленията си и ми наля кафе, без да ме пита. Отпих. Няма нищо по-хубаво от току-що направеното кафе. После поръчах най-големия комбиниран сандвич от менюто и изчаках да ми го приготвят.
Взех такси до хотел „О’Хенри“. Оказа се, че съм можел да стигна и пеша — повече време ми отне да намеря таксито, отколкото да ме закара дотам. Исках обаче да пристигна със стил. Бях там в шест и четвърт. Хотелът беше модерно копие на стилно старо заведение. Имаше вид на независим, но се съмнявах да е така. Малко хотели са независими. Фоайето беше полутъмно, пищно и пълно с тежки кожени мебели. Минах покрай тях и отидох до рецепцията с цялата елегантна самоувереност и самочувствие, възможни за човек, облечен с измачкана риза за деветнайсет долара. На рецепцията дежуреше млада жена. Изглеждаше несигурна, сякаш работеше там отскоро и още не бе свикнала. Тя вдигна очи и й казах:
— Тук съм за закуската на Сансъм.
Младата жена не отговори. Бореше се да открие подходяща реакция, сякаш я бях объркал с прекалено много информация.
— Трябваше да оставят билета ми тук.
— Билета ви?
— Поканата.
— Кой трябваше да я остави?
— Елспет — отговорих. — Тоест мисис Сансъм. Или техния човек.
— Какъв човек?
— Охраната.
— Мистър Спрингфийлд?
Стана ми смешно. „Спрингфийлд“ са производители на автоматични карабини, като „Браунинг“. Този тип явно обичаше да си играе на думи, което е забавно, но и тъпо. Фалшивите имена вършат много повече работа, ако нямат никаква връзка с реалността.
— Видяхте ли ги тази сутрин? — опитах се да изхитрувам.
Предполагах, че Грийнсбъро не е в избирателния район на Сансъм. Кампанията за Сената изисква национално финансиране и представяне. Вероятно собствената му територия вече бе обработена и бе започнал да се отдалечава от дома все повече и повече. Поради това сигурно беше прекарал нощта в хотела, за да е готов за ранния старт. Нямаше как обаче да съм сигурен. Ако бях попитал дали е слязъл от стаята си, щях да заприличам на идиот, в случай че бе отседнал на пет минути път оттук. Ако бях попитал дали е пристигнал, пак щях да заприличам на идиот, в случай че живееше на двеста и петдесет километра. Реших да задам неутрален въпрос.
— Още са горе, доколкото знам — отговори жената.
— Благодаря — кимнах и се отдалечих във фоайето, далеч от асансьорите, така че тя да няма за какво да се тревожи.
Изчаках, докато телефонът й позвъни. Тя започна да трака по клавиатурата на компютъра и да се взира в екрана. Минах покрай стената до асансьорите и натиснах бутона за нагоре.
Реших, че Сансъм би трябвало да е в голям апартамент, а всички големи апартаменти в хотелите са на последния етаж, така че натиснах най-горния бутон на таблото на асансьора. Доста време след това слязох в притихнал коридор, застлан с мокет, и видях униформено ченге, застанало отпуснато пред двойна махагонова врата. Патрулен полицай от местната полиция. Не беше млад. Ветеран, с желание да работи допълнително, без обаче това да му струва особени усилия. Символично присъствие. Тръгнах към него с тъжна усмивка, нещо като: Ей, ти работиш и аз работя, какво да се прави!? Реших, че вече може да е пуснал вътре посетители. Кафе от румсървиса, хора от щаба със законни причини да са там, може би журналисти. Кимнах на ченгето и казах: