Мълчах. Той ме погледна и попита:
— Колко души ще направят връзката? Имам предвид освен теб?
— Около три милиона — отговорих. — Може би повече. Всички в армията и всички ветерани, които все още имат очи да четат. Те знаят как стават тези неща.
Той поклати глава.
— Няма да са толкова много. Повечето хора не са любознателни. И дори и да са, повечето уважават секретността в ситуация като тази. Не мисля, че има проблем.
— Някъде обаче има проблем. Иначе защо ще й задават въпроси?
— Тя наистина ли спомена моето име?
Поклатих глава.
— Не. Казах го, за да привлека вниманието ти. Името ти чух от едни типове, които вероятно са били наети от задаващия въпросите.
— Ти какво печелиш от всичко това?
— Нищо. Тя изглеждаше свястна жена, попаднала между чука и наковалнята.
— И не ти е безразлично?
— И на теб не ти е безразлично, поне не напълно. Не си в политиката само заради личната изгода, която можеш да извлечеш. Поне искрено се надявам да е така.
— Наистина ли си от моя избирателен район?
— Ще бъда, когато те изберат за президент.
Сансъм замълча за момент, после каза:
— Говорих и с ФБР. Позицията ми в момента позволява да им правя услуги и те полагат усилия да ме държат в течение на нещата. Според полицията в Ню Йорк реакцията ти по този случай е свързана с известно чувство за вина. В метрото си действал доста нападателно. А чувството за вина никога не е основа за добри решения.
— Това е мнението само на една жена, не на полицията.
— А тя греши ли?
Замълчах.
— Няма да ти кажа абсолютно нищо за мисиите — продължи Сансъм.
— Не съм и очаквал такова нещо.
— Но?
— Доколко може да ти навреди всичко, което става?
— Нищо в живота не е само черно или само бяло. Знаеш го. Няма обаче престъпления. А и никой не би могъл да се добере до тази информация чрез служителка на „Човешки ресурси“. Лов на риба в мътна вода. Аматьорска журналистика за очерняне на хората в най-лошия й вид.
— Не мисля, че е това — възразих. — Сюзан Марк беше изпълнена с ужас, синът й е изчезнал.
Сансъм погледна съпругата си, после пак мен.
— Не знаехме — каза той.
— Не беше съобщено. Той играе футбол за Университета на Южна Калифорния. Преди пет дни излязъл от някакъв бар с момиче и никой не го е виждал оттогава. Предполага се, че е зарязал всичко, за да се забавлява.
— А ти откъде знаеш всичко това?
— От брата на Сюзан Марк. Вуйчото на момчето.
— Ти обаче не вярваш, че е станало така?
— Съвпаденията ми идват в повече.
— Защо? Момчетата излизат от барове с момичета непрекъснато.
— Ти си родител — казах. — Какво може да те накара да се самоубиеш и какво би те накарало да не го правиш?
Стаята стана още по-тиха. Елспет Сансъм не можа да се въздържи.
— По дяволите!
Погледът на Джон Сансъм стана безизразен — като на добър полеви офицер, който реагира на тактически неблагоприятни събития. Премисляне, прегрупиране, реорганизиране, всичко за секунда, най-много две. Видях го да си припомня събитията от миналото и да взема категорично решение.
— Съжалявам за положението на семейство Марк каза той. — Наистина. Бих помогнал, ако можех. Но не мога. Нищо от кариерата ми в „Делта Форс“ не може да бъде открито чрез „Човешки ресурси“. Абсолютно нищо. Или става дума за съвършено различно нещо, или някой търси в грешна посока.
— Къде иначе биха търсили?
— Знаеш къде. И знаеш, че дори няма да успеят да се доближат дотам. Който знае достатъчно, за да иска документацията на „Делта Форс“, щеше да е наясно къде да я търси. Несъмнено. Следователно тук специалните части нямат нищо общо. Няма как да имат.
— Какво друго би могло да е тогава?
— Нищо. При мен няма нищо, за което да се хванат.
— Наистина?
— Наистина. Сто процента. Не съм идиот. Не бих се захванал с политика, ако в миналото ми имаше и най-малък проблем. Не бих стигнал дотук. Нямам дори глоба за паркиране.
— Добре — кимнах.
— Съжалявам за жената в метрото.
— Добре — повторих.
— Сега обаче наистина трябва да тръгваме. Трябва да измъкнем доста пари.
— Чувал ли си някога името Лайла Хот? — попитах.
— Лайла Хот? — повтори Сансъм. — Не, не съм чувал това име.
Гледах го в очите и бях убеден, че казва абсолютната истина и че едновременно с това ме лъже безогледно.
26
Пресякох фоайето на хотела и минах покрай Спрингфийлд. Бях се запътил към изхода, той излизаше от ресторанта. Зад него видях кръгли маси със снежнобели покривки, с цветя в средата. Спрингфийлд ме погледна без никаква изненада. Сякаш оценяваше уменията ми и ги намираше за удовлетворителни. Сякаш се бях добрал до шефовете му в очакваното от него време. Не много бързо, не много бавно, а точно по средата на периода, в който бе предвидил това да стане. Хвърли ми поглед, в който се четеше професионалната му оценка, и отмина, без да каже дума.