Жената протегна ръка и потупа джобовете на якето му отвън. Имаше малки длани с дълги пръсти и множество пръстени. Външните му джобове бяха празни. Съвсем празни. Жената разгърна якето и провери вътре. Наблюдавах я внимателно. Ризата му не приличаше на нищо, което някога съм виждал. От изкуствена материя, на ярки цветя. Якето беше евтино и кораво. С изкуствена подплата. Имаше вътрешен етикет с орнаменти, написан на кирилица.
Вътрешните джобове също бяха празни.
— Панталоните — подхвърлих. — Бързо!
— Не мога да направя това — каза жената.
Някакъв деен човек се спусна и претърси джобовете на панталоните му. И там нямаше нищо. После с помощта на същите тези джобове го обърна първо на едната, после на другата страна, за да провери задните — и там нямаше нищо.
Нищо, никъде. Нямаше портфейл, нямаше документи — нищо.
— Така — обадих се, — по-добре да извикаме линейка. Виждате ли телефона ми?
Жената се огледа наоколо, после мушна пръсти под лакътя на падналия и извади отдолу телефона му. При движението натисна бутон и екранът се освети. Там беше снимката ми — голяма и очебийна. Беше станала по-добре, отколкото очаквах. По-добра от онази, която индиецът ми направи в магазина. Жената я погледна. Знаех, че хората слагат на телефоните си снимки. Виждал съм. Съпруг, съпруга, кучета, котки, деца. Като интернет страница по подразбиране или екранен тапет. Може би жената си помисли, че съм суетен егоист, който държи на екрана на телефона си собствената си снимка. Все едно, подаде ми апарата. По това време дейният гражданин вече набираше номера за спешни повиквания. Станах и се отдръпнах леко.
— Отивам да намеря полицай.
Отново се мушнах в реката от хора и се оставих тя да ме отнесе към вратата, на тротоара, в тъмнината и далеч оттук.
28
Сега вече не бях онзи човек. Единственият на света, който няма мобилен телефон. Спрях в горещия мрак три преки по-нататък, на Седмо Авеню, за да разгледам плячката си. Продукт на „Моторола“. Сива пластмаса, обработена така, че да прилича на метал. Поиграх си с менютата и открих, че няма други снимки освен моята. Бях излязъл доста добре. Пресечката на Осмо Авеню, яркото сутрешно слънце, аз, спрял намясто, за да се обърна към хората, които бяха извикали името ми. Личаха много подробности, от главата до петите. Явно участваха много мегапиксели. Чертите ми се виждаха отчетливо, а и изглеждах доста добре предвид факта, че не бях спал. Наблизо имаше коли и няколко пешеходци, които създаваха усещането за мащаб — като линията, която рисуват на стената зад полицейските портрети. Стойката ми беше точно такава, каквато я виждам в огледалото. Много характерна.
Бяха ме издебнали, но изглеждах добре — фотографски погледнато.
Без никакво съмнение.
Върнах се към менюто за регистрираните разговори и проверих какви номера са били набирани. Не беше записан нито един. Проверих получените обаждания и видях три — и трите през последните три часа от един и същ номер. Предположих, че наблюдателят е трябвало да трие информацията регулярно, може би дори след всеки разговор, но преди около три часа е започнало да го мързи, което определено съответстваше на поведението му и времето за реакция. Реших, че му се е обаждал някой, играещ ролята на координатор или диспечер. Може би дори самият голям шеф. Ако беше номер на мобилен телефон, нямаше да имам полза. Никаква. Мобилните телефони могат да са навсякъде. Това е същността им.
Само че не беше мобилен. Беше стационарен. Започваше с 212.
В Манхатън.
Постоянно местонахождение. Същността на фиксираните телефони.
Най-добрият начин да разбереш чий е даден телефонен номер зависи от това колко високо в хранителната верига се намираш. Ченгетата и частните детективи имат обратни телефонни указатели. Намираш номер, срещу него получаваш име и адрес. Във ФБР имат всевъзможни сложни бази данни. Също като на ченгетата, само че по-скъпи. ЦРУ вероятно притежава самите телефонни компании.
Аз не разполагам с нищо такова и затова подходът ми е нискотехнологичен.
Набирам номера и чакам да чуя кой ще се обади.
Натиснах зеления бутон и апаратът изписа на дисплея номера. Натиснах зеления бутон още веднъж и апаратът започна да набира. Чух сигнал „свободно“. Вдигнаха почти веднага. Обади се женски глас:
— „Четири сезона“, с какво мога да ви помогна?
— Хотелът ли е? — попитах.
— Да. С кого желаете да ви свържа?
— Извинете — казах. — Сгрешил съм номера.
Прекъснах линията.
Хотел „Четири сезона“. Бях го виждал. Никога не бях спал в него. Беше малко над финансовите ми възможности. Намира се на Петдесет и седма улица, между Медисън Авеню и Парк Авеню. Попадаше в правоъгълника ми от шейсет и осем квадратчета, малко на запад и доста на север от географския му център. Съвсем близо обаче за човек, който слиза от влак по линия №6, на Петдесет и девета улица. Стотици стаи, стотици вътрешни телефонни номера, всички от които се пренасочват през главната телефонна централа на хотела и всички от които се идентифицират като направени от номера на тази централа.