— Тукашните момчета споменаха името Джон Сансъм — казах аз.
Лайла Хот въздъхна отново и поклати глава — едва доловим жест на раздразнение.
— Инструктирах ги, когато пристигнахме — обясни тя. — Разказах им историята и се разбрахме много добре. Заедно стигнахме до извода, че да утешаваме майка ми е губене на време. Честно казано, шегувахме се по този повод. Един от мъжете четеше вестник — нещо за Сансъм. И каза: „Ето американски войник на име Джон, горе-долу от същото поколение.“ Каза, че може би търсим самия Сансъм. В продължение на ден-два се шегувахме с него. Казвахме: „Хайде да се обадим на Джон Сансъм и да приключваме с това.“ Естествено, беше несериозно, защото шансовете са нулеви. Едно на милион може би. Онези хора също се шегуваха, но постепенно започнаха някак да си вярват. Може би заради последствията, тъй като Сансъм е известен политик.
— Какви последствия? Какво е правила майка ти с онзи войник Джон?
Светлана Хот гледаше в пространството, без да разбира. Лайла Хот седна.
— Майка ми никога не е разказвала подробности за онова време. Разбира се, не може да е било шпионаж. Майка ми не е предател. Казвам го не като лоялна дъщеря, а като реалист. Все още е жива. Значи никога не са я подозирали. Американският й приятел също не е бил предател. Контактите с предателите чужденци са били работа на КГБ, а не на военните. И аз лично се съмнявам, че интересът й е бил романтичен. По-скоро ми се струва, че става дума за някаква помощ, финансова или политическа. И то тайна. Такива са били времената в Съветския съюз. Възможно е обаче да е имало и романтична връзка. Единственото, което ми е казвала, е, че американецът е бил много добър с нея. Тя не обича да разкрива картите си.
— Попитай я пак сега.
— Питала съм я много пъти, както можеш да си представиш. Не иска да говори.
— И смяташ, че Сансъм няма нищо общо?
— Не, не. В никакъв случай. Това беше просто една шега, нищо повече. Освен, разбира се, ако попадаме в категорията „едно на милион“. Което би било наистина удивително, нали? Да се пошегуваш с нещо и то да се окаже истина?
Не казах нищо.
— Мога ли сега аз да ти задам един въпрос? — продължи Лайла Хот. — Сюзан Марк предаде ли ти информацията, предназначена за майка ми?
Светлана Хот се усмихна и отново кимна. Започнах да подозирам, че знае думата „майка“. Като куче, което върти опашка, когато си чуе името.
— Защо мислиш, че Сюзан Марк ми е предала информация? — отвърнах с въпрос аз.
— Защото хората, които наех, ми казаха, че ти си им заявил, че е така. На флаш памет. Изпратиха ми това съобщение и снимката ти, после казаха, че се отказват от задачата. Не знам защо. Плащах им добре.
Раздвижих се на стола и мушнах ръка в джоба си. Порових около разглобения телефон и намерих паметта, която купих от „Рейдио Шак“. Почувствах мекото неопреново калъфче с ноктите си. Извадих го, вдигнах го нагоре и го показах на Лайла Хот.
Тя го погледна хищно както котка гледа птичка.
— Наистина ли е това?
Тереза Лий се раздвижи на стола и ме погледна. Като че ли питаше: Ти ли ще го кажеш, или да го кажа аз? Лайла Хот улови погледа й и попита:
— Какво?
— Боя се, че на мен всичко това ми се стори доста по-различно — отвърнах аз. — Сюзан Марк изглеждаше ужасена във влака в метрото като човек, който има сериозни неприятности. Изобщо не приличаше на някой, който идва в града на гости на приятелка, за да вечерят заедно и да отидат на театър.
— Казах го още в началото — заяви Лайла. — Не мога да обясня случилото се.
— Оставила е колата си и е продължила с метрото. Това е странно. Щом като си й запазила стая, не се съмнявам, че щеше да се изръсиш и за паркирането на колата й.
— Да се изръся?
— Да платиш.
— Разбира се.
— Освен това тя носеше зареден револвер.
— Живееше във Вирджиния. Чух, че там е задължително.
— Там е законно, но не е задължително.
— Не мога да го обясня, съжалявам.
— И синът й е изчезнал. За последен път са го видели да излиза от някакъв бар с момиче горе-долу на твоята възраст и което горе-долу прилича на теб.
— Изчезнал?
— Няма го.
— Жена, която прилича на мен?
— Страхотно бебче.
— Какво означава това?
— Красива млада жена.
— Какъв бар?
— Някъде в Лос Анджелис.
— В Калифорния? Не съм била в Лос Анджелис. Никога през живота си. Била съм само в Ню Йорк.
Не казах нищо.
— Огледай се наоколо — продължи Лайла. — В Ню Йорк съм от три дни, с туристическа виза, и заемам три стаи в обикновен хотел. Нямам екип, както се изразяваш. Никога не съм била в Калифорния.