Не казах нищо.
— Външният вид е нещо субективно. И не съм единствената жена на такава възраст. На света има шест милиарда души. Повечето, предполагам, са млади. Половината са под петнайсет, което означава, че пак има три милиарда души над шестнайсет години. Може би дванайсет процента от тях са между двайсет и трийсет. Около половината са жени. Това прави сто и осемдесет милиона. Дори и само една на всеки сто да минава за хубава в онзи бар, в Калифорния, пак е десет пъти по-вероятно Джон Сансъм да е приятелят на майка ми, отколкото аз да имам нещо общо със сина на Сюзан Марк.
Кимнах. Аритметически Лайла Хот имаше право.
— И вероятно Питър наистина е отишъл някъде с момиче — продължи тя. — Да, знам името му. Всъщност знам всичко за него. Сюзан ми разказа по телефона. Говорехме за проблемите си. Тя мразеше сина си. Презираше онова, което е. Той е всичко, което тя ненавижда. Повърхностен младеж с незряло отношение към живота. Отказал се е от нея заради баща си. И знаете ли защо? Защото бил вманиачен на тема родословие, а Сюзан била осиновена. Знаехте ли това? В представата на собствения й син тя била дете, заченато извънбрачно. Мразел я е за това. Знам повече за Сюзан, отколкото всички останали. Говорила съм с нея много пъти. Изслушвала съм я. Беше самотна. Бях нейна приятелка. Радваше се, че ще дойде тук и ще се видим.
Долових, че Тереза Лий иска да си тръгва. Аз също исках да се махна оттам, преди младият Леонид да се е появил отново. Кимнах и свих рамене, сякаш нямаше какво повече да кажа и нямаше какво повече да науча. Лайла Хот попита дали ще й дам флаш паметта, която бях получил от Сюзан Марк. Не казах нито „да“, нито „не“. Изобщо не отговорих. Просто се ръкувахме отново и ние с Лий си тръгнахме. Вратата зад нас се затвори, минахме през тихия коридор и чухме звънчето на асансьора. Качихме се в кабината, спогледахме се в огледалата на стените и Лий попита:
— Е, какво мислиш?
— Мисля, че е красива — отвърнах. — Една от най-красивите жени, които съм виждал.
— Освен това?
— Изумителни очи.
— Освен очите.
— Стори ми се, че и тя е самотна. Говореше за Сюзан, но имах чувството, че говори за себе си.
— А версията й?
— Дали красивите хора автоматично получават повече доверие?
— Не и от мен, приятел. Време е да го преодолееш. След трийсет години ще изглежда като майка си. Вярваш ли й?
— А ти?
Лий кимна.
— Да, вярвам й. Защото е смешно лесно да се провери история като тази. Само глупак би ни дал толкова много възможности да докажем, че лъже. Например има ли наистина онзи отдел в армията пресслужба?
— Със стотици служители.
— Значи остава само да открием с кого точно е разговаряла и да го попитаме. Бихме могли дори да проследим обажданията й от Лондон. Ще се свържа със Скотланд Ярд. Ще ми достави удоволствие. Представяш ли си? Дохърти ме прекъсва, а аз му казвам „Чупката, приятел, в момента говоря със Скотланд Ярд“. Мечтата на всеки полицай.
— С телефонните разговори се занимава Агенцията за национална сигурност — казах. — Някой се обажда в Министерството на отбраната от чужбина? Телефонният номер вече е влязъл в нечий разузнавателен анализ.
— Можем да проследим и разговорите на Сюзан Марк от Пентагона. Ако двете са разговаряли толкова често, колкото твърди Лайла, ще го установим лесно. Международните разговори до Обединеното кралство вероятно се отчитат отделно.
— Тогава действай. Проверявай.
— Ще го направя — каза тя. — И би трябвало да й е ясно, че мога да го направя. Стори ми се интелигентна жена. Знае, че „Бритиш Еъруейс“ и Министерството на вътрешната сигурност са в състояние да я проследят и когато влиза, и когато излиза от страната. Знае, че можем да установим дали е летяла до Ел Ей. Знае, че можем да попитаме Джейкъб Марк дали сестра му е осиновена. Всичко това може много лесно да се провери. Трябва да е луда, за да ни лъже за такива неща. Освен това сама дойде в полицията и предложи услугите си доброволно. Показа ми и паспорта си, което е обратното на подозрително поведение. Все големи плюсове в нейна полза.
Извадих мобилния телефон от джоба си и сложих батерията. Натиснах бутона за включване и екранът светна. Показваше пропуснат разговор. Реших, че е опитът на Лайла Хот да се свърже от стаята й в хотела преди десет минути. Видях, че Лий гледа телефона, и казах:
— На Леонид е. Взех го от него.
— Значи те е намерил?
— Аз го намерих. Затова и стигнах до този хотел.
— Къде е той сега?
— Вероятно се прибира пеша от болницата „Сейнт Винсънт“.
— Сигурен ли си, че искаш да разкажеш какво се е случило на някой от нюйоркската полиция?
— Той припадна. Аз му помогнах. Край. Питай свидетелите.