Пробивът по долината Коренгал, подкрепен от авиация и артилерия, бил успешен първите пет километра.
Следващите два километра били превземани метър по метър в сражения с враг, който изглеждал жесток на войниците и странно сдържан на офицерите.
Офицерите се оказали прави.
Било капан.
Муджахидините изчакали снабдителните линии на съветската армия да се разпрострат на шест километра и ги ударили. Доставките с хеликоптери били невъзможни заради непрекъснатия обстрел с доставени от американците ракети земя-въздух, изстрелвани от рамо. Координирани нападения отрязали всякакви връзки на атакуващите. Към края на 1982 г. няколко хиляди съветски войници били изоставени в дълга поредица импровизирани лагери. Зимата била ужасна. В долината между планинските вериги духал непрекъснато леден вятър. И навсякъде имало храсти бодлива зеленика. Красиви и живописни в подходящи условия, но не и за войници, принудени да действат сред тях. Издавали дразнещ шум на вятъра, ограничавали подвижността, разкъсвали униформи и човешка кожа.
После афганистанците започнали изтощителни атаки.
Вземали пленници — по един и по двама.
Съдбата им била кошмарна.
Лайла цитира по памет една мрачна творба на Ръдиард Киплинг за провалени офанзиви и стенещи, изоставени на бойното поле жертви, и за жестоки афганистански с ножове: Когато си ранен и изоставен в равнините на Афганистан и дойдат жените, за да изрежат каквото е останало, просто прегърни карабината и си пръсни мозъка, и иди при своя бог като войник.
После Лайла ми каза, че онова, което било вярно още по времето на разцвета на Британската империя, било вярно и в края на двайсети век, дори по-лошо. Изчезвали пехотинци и после, след няколко часа в мрака, зимният вятър донасял писъците им от невидими вражески лагери наблизо. В началото писъците били отчаяни и постепенно и неизменно заприличвали на безумен вой на оплаквачки. Понякога продължавали по десет-дванайсет часа. Повечето трупове не били откривани. Понякога им ги връщали без длани или стъпала, или без цели крайници, без глави или уши, или очи, или носове, или пениси.
Или без кожа.
— Някои били одирани живи — продължи Лайла. — Отрязвали клепачите им и заклещвали главите им надолу, така че да гледат как отделят кожата им — първо от лицето, после от тялото. Студът донякъде намалявал болката и пречел на жертвите да издъхнат от ужас твърде бързо. Понякога процесът траел наистина дълго. Друг път ги изпичали живи. Парчета печено месо често се появявали около нашите лагери. Първо войниците смятали, че местни хора им подхвърляли храна от съчувствие, после разбрали.
Светлана Хот гледаше втренчено пред себе си, без да вижда каквото и да било, още по-мрачна отпреди. Може би тонът на гласа на дъщеря й будеше спомени. Несъмнено беше много убедителна. Лайла не беше преживяла събитията, за които разказваше, но всичко звучеше, сякаш го бе видяла с очите си. Като че ли е било вчера. Вече бе преодоляла дистанцията на времето. Мина ми през ум, че от нея би станал добър писател. Притежаваше дарбата на разказвач.
— Най-много от всичко обичали да пленяват снайперистите ни — продължи тя. — Мразели ги. Снайперистите винаги са мразени може би заради начина, по който убиват. Майка ми очевидно се тревожела много за баща ми. И за по-малкия си брат. Те излизали през повечето нощи по ниските хълмове с електронния мерник. Не много далеч. На около стотина метра, колкото да открият подходящ ъгъл. Или малко повече. Достатъчно далеч, за да са ефективни, и достатъчно близо, за да са в безопасност. Само че никъде не било истински безопасно. Били уязвими навсякъде. А нямало как да не излизат. Заповедта била да стрелят по врага. Намерението им било да убиват пленниците. Смятали, че това е милост за тях. Ужасно време. Тогава майка ми вече била бременна. С мен. Била съм зачената в каменен окоп, изсечен в скалите на долината Коренгал, под шинел от края на Втората световна война и върху други два, може би още по-стари. Майка ми казва, че по тях имало дупки от куршуми, вероятно от Сталинград.
Не казах нищо. Светлана гледаше пред себе си. Лайла сложи длани на масата, сплете пръсти и продължи разказа си: