Вътрешният кабинет на Сансъм беше правоъгълно пространство, по-голямо от шкаф и по-малко от хотелска стая за трийсет долара. Имаше прозорец и стени с ламперия, покрити със снимки в рамки, вестникарски заглавия в рамки и полици със сувенири. Самият Сансъм седеше на червен кожен стол зад бюро, с писалка в ръка и купчина листове пред него. Беше свалил сакото си. Имаше уморения и отегчен вид на човек, който е стоял на едно място дълго време. Не беше излизал от кабинета си. Разходката до кафенето беше театър вероятно за да може някой да излезе, без да го видя. Не знаех кой може да е. Не знаех и защо не трябваше да го виждам. Седнах на стола за посетители и установих, че все още е топъл. Зад главата на Сансъм висеше в рамка снимката, която бях видял в книгата му. Доналд Ръмсфелд и Саддам Хюсеин в Багдад. Понякога приятелите ни стават врагове, понякога враговете ни стават приятели. До нея имаше множество по-малки снимки — някои на Сансъм с групи хора, други пак на Сансъм, който се усмихва и ръкува. Някои от груповите снимки бяха официални, други бяха осеяни с конфети сцени след изборни победи. На повечето от тях присъстваше и Елспет. Косата й се беше променила доста през годините. На някои от другите снимки видях Спрингфийлд — дребната му стройна фигура се набиваше в очи, въпреки че снимките бяха малки. Имаше много снимки с по двама души — ръкостискания и усмивки. Познавах хората на някои от тях, други — не. Някои бяха написали на снимките екстравагантни посвещения.
— Е? — попита Сансъм.
— Знам за Медала за отлична служба от март 1983-та — отвърнах аз.
— Откъде?
— От безшумния снайпер „ВАЛ“. Бойната кобила, за която ти споменах, е вдовица на онзи, от когото си я взел. Затова и ти реагира, когато чу името. Може никога да не си чувал за Лайла Хот или Светлана Хот, но тогава си попаднал на мъж на име Хот. Това е несъмнено. Очевидно е. Вероятно си взел табелката с името му и си накарал да ти го преведат. Може би все още я пазиш като сувенир.
Сансъм не се изненада, нито отрече.
— Не. Всъщност тези табелки се заключваха заедно с докладите за бойните действия и останалата документация.
Чаках. Сансъм продължи:
— Името му беше Григори Хот. Беше горе-долу на моята възраст по онова време. Стори ми се компетентен. Наблюдателят му — не особено. Трябваше да чуе, че приближаваме.
Мълчах. Последва дълга пауза. После Сансъм сякаш осъзна ситуацията, отпусна рамене и въздъхна.
— Що за начин да те открият?! Медалите би трябвало да са награда, а не наказание. Не би трябвало човек да има неприятности заради тях. Не би трябвало да те следват до края на живота ти като желязна топка с верига за крака.
Не казах нищо.
— Какво смяташ да правиш? — попита той.
— Нищо — отговорих.
— Наистина ли?
— Не ме интересува какво е станало през 1983-та. Освен това тези жени ме излъгаха. Най-напред за Берлин. После продължиха да ме лъжат. Твърдят, че са майка и дъщеря. Не им вярвам. Дъщерята е най-красивото същество, което съм виждал. А майката сякаш е паднала от дърво и се е удряла във всички клони, докато пада. Когато ги видях за пръв път, бях с една полицайка. Тя каза, че след трийсетина години дъщерята щяла да заприлича на майката. Само че греши. Младата никога няма да заприлича на старата. Дори и след милион години.
— Кои са те тогава?
— Склонен съм да приема, че по-възрастната е тази, за която се представя. Била е политически комисар в Червената армия и е загубила мъжа си и брат си в Афганистан.
— Брат?
— Наблюдателят.
— А младата жена лъже?
Кимнах.
— Напуснала страната си като вдовица на бивш милиардер и сега живее в Лондон. Твърди, че съпругът й бил предприемач, който не успял да оцелее.
— И не е убедителна?
— Добре играе ролята си. Може и да е загубила съпруга си някъде по пътя.
— Но коя е тя всъщност?
— Мисля, че е журналистка.
— Защо?
— Информирана е. Има необходимия любознателен ум. Аналитична е. Следи „Хералд Трибюн“. Отличен разказвач е. Говори твърде много. Обича думите и украсява подробностите. По-силно от нея е.
— Например?
— Попрекали с патоса. Твърди, че политкомисарите били в окопите заедно с войниците. Твърди, че била зачената под войнишки шинел. Това са глупости. Политкомисарите са били галеници от тила. Стояли са далеч от бойните действия. Пишели са агитационни материали в щаба. Понякога са посещавали и бойната линия, но не и ако е имало и най-малка опасност.
— Откъде знаеш всичко това?
— Ясно ти е откъде. Очаквахме да водим с тях сухопътна война в Европа. Очаквахме да победим. Очаквахме да вземем милиони военнопленници. Военните полицаи се обучаваха да се справят с тях. Моята част трябваше да действа пряко. Може да е било заблуда, но Пентагонът вземаше всичко много сериозно. Учехме повече за съветската армия, отколкото за американската. Разбира се, казваха ни точно къде да търсим комисарите. Имаше заповед да ги разстрелваме незабавно.