— Каква журналистка е?
— Телевизионна, предполагам. Местният екип, който беше наела, беше свързан с телевизионния бизнес. Гледал ли си телевизия в Източна Европа? Всички говорителки са убийствено красиви.
— От коя страна?
— Украйна.
— Какъв профил?
— Разследване, история, чисто човешки интерес. Вероятно младата е научила историята на старата и е решила да се заеме с нея.
— Нещо като „Хистъри Ченъл“ на руски?
— На украински — поправих го.
— Защо? Какво е посланието? Искат да ни злепоставят сега? След повече от двайсет и пет години?
— Не. Мисля, че искат да злепоставят руснаците. Точно в момента отношенията между Русия и Украйна са силно напрегнати. Мисля, че приемат злината на Америка за даденост, и казват, че голямата лоша Москва не е трябвало да изпраща горките безпомощни украинци на заколение.
— А защо не сме видели тази история досега?
— Защото не са в крак с времето — отговорих. — Търсят потвърждение. Изглежда, хората там все още имат някакви журналистически скрупули.
— Ще получат ли потвърждение?
— Не и от теб, естествено. А никой друг не знае нищо сигурно. Сюзан Марк не живя достатъчно дълго, за да потвърди или да отрече, така че капакът отново е на мястото си. Посъветвах ги да забравят всичко и да се прибират у дома.
— Защо се представят за майка и дъщеря?
— Защото е чудесна заблуда — обясних. — Привлекателна версия. Като риалити шоу по телевизията. Или като списанията, които се продават по супермаркетите. Ясно е, че са изучавали начина ни на живот.
— Защо са чакали толкова дълго?
— Създаването на зряла телевизионна индустрия отнема време. Вероятно са пропилели години за съществените неща.
Сансъм кимна едва доловимо.
— Не е вярно, че никой не знае нищо сигурно. Ти, изглежда, знаеш доста.
— Но не смятам да говоря.
— Мога ли да ти се доверя?
— Служих тринайсет години. Знам всякакви неща. Не говоря за тях.
— Не ми харесва колко лесно са се добрали до Сюзан Марк. И не ми харесва, че не знаехме за нея от самото начало. Дори не бяхме чули за нея, преди да умре. Винаги изоставаме на завоите.
Разглеждах фотографиите на стената зад него. Малките фигурки, позите, силуетите.
— Така ли? — попитах.
— Трябваше да ни кажат.
— Поговори с онези от Пентагона — посъветвах го. — И с онези от „Уотъргейт“.
— Ще го направя — кимна Сансъм.
После притихна, като че ли преосмисляше и преоценяваше по-бавно и по-спокойно от типичния за него стил на полеви офицер. Капакът отново е на мястото си. Стори ми се, че разсъждава върху това твърдение, че го оглежда от различни ъгли. После сви рамене и доби някак простодушно изражение.
— Е, какво мислиш за мен сега?
— Важно ли е?
— Аз съм политик. Зададох въпроса по рефлекс.
— Мисля, че е трябвало да ги застреляш наместо.
Той се замисли.
— Нямахме оръжия със заглушители.
— Имали сте. Взели сте едно от тях.
— А правилата за водене на бой?
— Трябвало е да ги пренебрегнеш. Червената армия не е пътувала с криминологични лаборатории. Нямало е как да разберат кой кого е застрелял.
— Е, какво мислиш за мен?
— Мисля, че не е трябвало да ги предаваш на афганистанците. Не е било нужно. Всъщност това е трябвало да бъде гвоздеят на предаването по украинската телевизия. Идеята е била да изправят възрастната жена до теб и тя да те попита „защо“.
Сансъм сви рамене.
— Ще ми се да можеше да ме попита. Защото истината е, че не сме ги предали на афганистанците. Освободихме ги. Беше пресметнат риск. Нещо като двоен блъф. Бяха загубили карабината си. Всички щяха да смятат, че са я взели муджахидините. Което щеше да е жалък край и неописуем позор за двамата. За мен беше ясно, че тези хора се страхуват много от ротните си командири и от политическите комисари. Щяха да положат всички усилия, за да им повярват, че са били замесени американците, а не афганистанците. Щеше да е нещо като изкупление. Техните офицери и комисари обаче знаеха много добре колко се страхуват от тях войниците, така че истината би им прозвучала като съшита с бели конци лъжа, като жалко оправдание. Щяха да я отхвърлят веднага като пълна измислица. Прецених, че е най-безопасно, ако ги пусна. Истината щеше да е пред очите на всички, но нямаше да я признаят.