— Какво се случи после? — попитах.
Сансъм отговори:
— Вероятно са били по-изплашени, отколкото съм си мислел — отвърна Сансъм. — Прекалено изплашени, за да се върнат. Вероятно са обикаляли наоколо, докато са ги открили афганистанците. Жената на Григори Хот беше политически комисар. Той се страхуваше от нея. Това е, което се случи. И то му струваше живота.
Замълчах.
— Не че очаквам някой да ми повярва — добави Сансъм.
Не отговорих.
— Прав си за напрежението между Русия и Украйна — добави той. — Има обаче напрежение между Русия и нас. В момента е сериозно. Ако случилото се в долината Коренгал се раздуха в пресата, нещата ще излязат от контрол. Все едно Студената война се завръща. Само че ще е различно. Съветите поне бяха здравомислещи, но днешните управници не са чак толкова.
След като стояхме и мълчахме доста дълго, както ми се стори, телефонът на бюрото на Сансъм зазвъня. Беше жената от предния офис. Чувах гласа й през слушалката и през вратата. Изреди списък неща, на които спешно трябваше да се обърне внимание. Сансъм остави слушалката.
— Трябва да тръгвам. Ще повикам някое момче да те изпрати.
Той стана, заобиколи бюрото и излезе от кабинета. Като невинен човек, който няма какво да крие. Остави ме сам на стола и на отворена врата. И Спрингфийлд вече го нямаше. Отпред нямаше никого, освен жената зад бюрото. Усмихна ми се. И аз й се усмихнах. Не се появи никакво момче.
Винаги изоставаме на завоите, беше казал Сансъм. Изчаках една дълга минута и започнах да се въртя, като че ли ставам неспокоен. После, след един приличен интервал, станах и се заразхождах с ръце зад гърба като невинен човек, който няма какво да крие, но е принуден да чака на чужд терен. Приближих стената зад бюрото като че ли съвършено случайно. Заразглеждах снимките. Преброих лицата, които ми бяха познати. Първоначално стигнах до двайсет и четири. Четирима президенти, деветима други политици, петима спортисти, двама актьори, Доналд Ръмсфелд, Саддам Хюсеин, Елспет и Спрингфийлд.
И още един.
Познавах още едно лице.
На всички снимки от празненствата след изборните победи непосредствено до Сансъм стоеше мъж със също толкова широка усмивка, който сякаш се гордееше с добре свършената работа и не особено скромно претендираше за отлична оценка. Стратег. Тактик. Сив кардинал, действащ зад кулисите.
Вероятно шефът на екипа на Сансъм.
Беше горе-долу на моята възраст. На всички снимки беше наръсен с конфети или гирлянди или до колене сред балони. Хилеше се като идиот, но очите му бяха леденостудени, хитри и преценяващи.
Напомняха ми очите на бейзболист.
Разбрах защо беше онзи театър с отиването до кафенето.
Разбрах кой беше седял на стола пред бюрото на Сансъм преди мен.
Винаги изоставаме на завоите.
Лъжец.
Познавах шефа на екипа на Сансъм.
Бях го виждал и преди.
Бях го видял с памучни панталони и фланелка за голф във влак по линия №6, късно през нощта в Ню Йорк.
40
Огледах много внимателно снимките от празненствата. Мъжът от метрото беше на всички тях. Различни ракурси, различни години, различни победи, но определено същият тип, буквално до дясната ръка на Сансъм. После в кабинета нахълта някакво момче и след две минути отново бях на тротоара на Индипендънс Авеню. След още четиринайсет бях на гарата и чаках следващия влак за Ню Йорк. След още петдесет и осем минути се бях настанил удобно вътре и напусках града, загледан в мрачните железопътни съоръжения през прозореца. Далече вляво по релсите работеше група мъже с каски и оранжеви светлоотражателни жилетки. Оранжевото грееше през смога. В тъканта вероятно са вплетени малки късчета отразяващо светлината стъкло. Безопасност чрез химия. Жилетките не само се виждаха добре. Привличаха вниманието. Привличаха погледа. Гледах ги, докато се превърнаха в малки оранжеви точки в далечината и после изчезнаха съвсем след километър и нещо. На този етап разполагах с всичко, до което бих могъл да се добера. Знаех всичко, което бих могъл да науча. Само че не знаех, че знам. Не и тогава.
Влакът влезе в Пенсилвания Стейшън. Вечерях в заведение точно срещу онова, в което бях закусвал. После стигнах пеша до Четиринайсето управление на Западна трийсет и пета улица. Нощната смяна беше започнала. Тереза Лий и партньорът й Дохърти вече бяха на местата си. В стаята бе тихо, сякаш някой бе изтеглил от нея всичкия въздух. Като че ли бяха дошли лоши новини. Никой обаче не се суетеше наоколо. Следователно лошите новини се бяха случили някъде другаде.