Стоварих се на пода. Престанах да виждам. Погледът ми не се замъгли или затъмни. По-скоро всичко заблестя. Видях побеснели сребристи отблясъци отпред. Като въртележка, която се движи хиляди пъти по-бързо. После потънах в поредица безумни сънища, главозамайващи и живи. Пълни с цвят и действие. По-късно си дадох сметка, че началото на сънищата е бил моментът, в който съм загубил съзнание, проснат на пода във фоайето на „Четири сезона“.
43
Не знам точно кога се събудих. Часовникът в главата ми още не работеше както трябва, но в края на краищата изплувах на повърхността. Лежах на някаква кушетка. Китките и глезените ми бяха закопчани за рамката с пластмасови белезници. Все още бях напълно облечен. Освен обувките. Нямаше ги. В замъгленото ми съзнание прозвуча гласът на починалия ми брат. Чух нещо, което обичаше да казва като хлапе: Преди да критикуваш някого, трябва да извървиш един километър с неговите обувки. Тогава, когато започнеш да го критикуваш, той ще е на километър зад теб и ще трябва да те гони по чорапи. Размърдах пръстите на краката си. После бедрата. Усещах, че джобовете ми са празни. Бяха взели нещата ми. Може би ги бяха описали и прибрали в плик.
Наклоних глава към рамото си и потрих буза в ризата. Набола брада, малко по-голяма, отколкото си спомнях. Може би на осем часа. Горилата от филма на „Нешънъл Джиографик“ беше спала осем. Точка в полза на Ричър, ако, разбира се, за мен не бяха използвали по-слаба доза. Поне се надявах да е така. Онзи огромен примат се беше строполил като отсечено дърво.
Надигнах глава и се озърнах наоколо. Намирах се в клетка, а клетката беше в стая. Без прозорци. Ярка електрическа светлина. Нова конструкция в стара сграда. Редица от три еднакви клетки, направени от скрепени с точкови заварки стоманени пръти, поставени една до друга в голямо старо помещение с тухлени стени. Клетките бяха квадратни, със страна два и петдесет метра. Таваните бяха от стоманени пръти, както и стените. Подовете бяха от грапава ламарина, която по ръбовете беше огъната нагоре, така че се образуваше ръб с височина към два сантиметра. За да задържа разлети течности, мина ми през ум. В една килия могат да се разлеят всякакви течности. Беше заварена за хоризонталните пръти в основата. Нямаше никакви болтове, които да фиксират клетките за пода. Просто бяха поставени в голямото старо помещение.
Самото голямо старо помещение имаше висок сводест таван. Тухлите бяха прясно боядисани в бяло, което вече изглеждаше помътняло. Има хора, които по размерите на тухлите и вида на зидарията могат да кажат къде се намира дадена сграда и кога е построена. Не съм от тях. Въпреки всичко обаче ми приличаше да е от Източното крайбрежие. Деветнайсети век, ръчна работа. Имигрантски труд — бърз и тежък. Вероятно все още се намирах в Ню Йорк. И вероятно бях под земята. Усещането беше като за сутерен. Не беше влажно или студено, а температурата и влажността изглеждаха постоянни, както е под земята.
Бях в средната клетка, между другите две. Разполагах с кушетката, за която бях завързан, и с тоалетна. Това беше всичко. Нямаше нищо повече. Тоалетната беше оградена с П-образен параван, висок около метър. Върху казанчето на тоалетната имаше вдлъбнатина, която се използваше за умивалник. Видях кран. Само един. Само студена вода. Другите две клетки бяха същите. Кушетки, тоалетни, нищо повече. Върху пода на помещението извън трите клетки се виждаха ивици нов бетон, налят допълнително върху три успоредни улея, които излизаха изпод подовете на клетките. Реших, че са каналите за тоалетните и тръбите със студена вода за чешмите.