Погледнах през рамо. Влакът пълзеше напред. Появи се бяла светлина. Обърнах се към жената. Дясната й ръка се движеше. Стискаше нещо и бавно се измъкваше от чантата.
Следях я с поглед. Капакът се закачи за дясната китка и жената го откачи с лявата. Най-после нещото се появи.
Не беше акумулатор. Нямаше жици. Никакъв бутон, никакъв ключ, никакъв детонатор.
Беше нещо съвсем друго.
5
Жената държеше в ръката си револвер. Насочен към мен. Ниско, точно в средата, между пъпа и слабините ми, където се намират всякакви важни органи — гръбначен стълб, черва, артерии и вени. Оръжието беше „Рюгер Спийд Сикс“. Голям стар магнум .357, с десетсантиметрова цев, който можеше да пробие в корема ми дупка, през която да се види какво има от другата страна.
Общо взето обаче, бях по-щастлив, отколкото преди секунда. Причини колкото искаш. Бомбите убиват много хора наведнъж, револверите — по един. Бомбите нямат нужда от прицелване, револверите имат. Желязото в ръката й тежеше близо килограм заедно с патроните. Доста, за да го контролира такава слаба китка. При изстрел магнумите произвеждат и ярък блясък отпред и имат силен откат. Ако бе използвала някога това оръжие, значи го знаеше. Вероятно ръката й щеше да трепне, както ставаше при стрелба с магнуми. Миг преди да натисне спусъка, щеше да изпъне ръка, да затвори очи и да извърне глава. Шансът да не улучи, дори и само от два метра, бе доста голям. Повечето хора не улучват. Може би не е така на стрелбището, където сте със заглушители на ушите и очите са защитени, където всичко е спокойно и няма никакъв риск. В реалния свят обаче, при наличието на страх и стрес, треперещи ръце и биещо до пръсване сърце, всичко опира до късмета — добър или лош. Моят и нейният.
Ако пропуснеше първата възможност, втора нямаше да има.
— Спокойно — казах само колкото да издам някакви звуци.
Пръстът й беше побелял върху спусъка, но все още не беше помръднал. Този модел револвери са с двойно действие, което означава, че при първата част от движението на спусъка ударникът се дръпва назад и се завърта барабанът. Втората част освобождава ударника и произвежда изстрела. Сложна механика, която отнема време. Не много, но все пак. Гледах пръста й. Усетих, че типът с шарещите очи наблюдава. Реших, че гърбът ми закрива гледката за по-задните места във вагона.
— Нямаш какво да делиш с мен — казах. — Дори не ме познаваш. Остави оръжието и говори.
Тя не реагира. Нещо може и да е пробягало по лицето й, но не гледах него. Следях показалеца й. Сега ме интересуваше само той. И вибрациите, които се усещаха през пода. Чаках вагонът да спре. Смахнатият ми спътник отпреди толкова време беше казал, че тези вагони тежат по трийсет и пет тона. Могат да се движат със сто километра в час. Затова спирачките им са много мощни.
Прекалено мощни, за да позволяват плавно спиране. Колелата скърцаха и свистяха. Влаковете често изминават последните метри, преди да спрат, с блокирани колела.
Смятах, че ще стане нещо такова въпреки пълзенето. Дори по-силно. Револверът беше като тежестта в края на махалото. Дълга, слаба ръка, килограм желязо. Когато спирачките на влака задействат, оръжието щеше да продължи да се движи по инерция. Законът на Нютон за движението. Бях готов да се преборя със собствената си инерция, да се оттласна и да отскоча в обратна посока. Ако цевта се отклонеше петнайсетина сантиметра в едната посока, а аз отскочех петнайсетина сантиметра в другата посока, щях да се измъкна.
Може би дори само десет сантиметра. Или тринайсет за всеки случай.
— Откъде имаш белега? — попита жената.
Не отговорих.
— Простреляли са те в корема?
— Бомба — казах.
Премести цевта в нейно ляво, мое дясно. Целеше се към белега, скрит под тениската ми.
Влакът продължаваше напред. Приближаваше спирката безкрайно бавно. Почти със скоростта на пешеходец. Пероните на „Гранд Сентръл“ са дълги. Мотрисата щеше да стигне до самия край. Чаках спирачките да захапят. Предполагах, че ще се получи чудесно залитане.
Не се стигна до това.
Цевта на пистолета тръгна към гърдите ми. Застана почти вертикално нагоре. За част от секундата ми мина през ум, че жената се отказва. Цевта обаче продължи да се движи. Жената вдигна брадичката си високо, като жест на гордо упорство. Опря цевта в меката тъкан отдолу. Натисна спусъка до средата. Барабанът се завъртя, ударникът се плъзна по найлона на якето й.
После тя натисна спусъка докрай и си пръсна мозъка.
6
Вратите не се отвориха дълго време. Може би някой беше съобщил по аварийната уредба или кондукторът беше чул изстрела. Така или иначе, изходите останаха блокирани. Не се съмнявах, че ги обучават какво да правят в подобни ситуации. И процедурата не беше никак безсмислена. По-добре обезумелият стрелец да остане затворен в един вагон, отколкото да го пуснат да тича из целия град.