— Не. Измислих го току-що. Нямаше къде да отида. Излязох от един бар, свих наляво и тръгнах. Не мога да дам по-добро обяснение.
Лий не каза нищо.
— Какво друго? — попитах.
— Нямаш багаж. Не съм виждала бездомен човек без никакви вещи. Повечето от тях мъкнат със себе си повече предмети, отколкото аз притежавам. Използват колички от супермаркет.
— Аз съм различен — заявих. — И не съм бездомник. Не съм като тях.
Тя замълча.
— Беше ли със завързани очи, когато те доведоха тук? — попитах.
Тя ме изгледа продължително, после поклати глава и въздъхна.
— Намираме се в изоставена пожарна в Гринич Вилидж. На Западна трета улица. Партерът и горните етажи не се използват. Ние сме в сутерена.
— Знаеш ли кои са тези типове?
Тя не отговори. Само погледна към камерата.
— Същият принцип — казах. — Те знаят кои са. Поне се надявам да знаят. Защо да не научат, че и ние знаем кои са?
— Мислиш ли?
— Там е цялата работа. Не могат да ни забранят да мислим. Знаеш ли кои са?
— Не се легитимираха. Нито днес, нито когато дойдоха да говорят с теб в управлението.
— Но?
— Нелегитимирането може да е равносилно на легитимиране, ако сте единствените, които никога не се легитимират. Чували сме разни приказки.
— Кои са тогава?
— Работят за министъра на отбраната.
— Звучи логично — отбелязах. — Министърът на отбраната обикновено е най-тъпият в кабинета.
Лий погледна отново към камерата, като че ли бях обидил горкия уред. Сякаш самата тя бе причина за тази обида.
— Не се тревожи — успокоих я аз. — Тези типове са бивши военни, доколкото можах да разбера, така че вече са наясно колко тъп е министърът на отбраната. Дори и така да е обаче, отбраната е част от кабинета, следователно нашите момчета работят за Белия дом.
Лий се замисли за момент, после попита:
— Знаеш ли какво искат?
— Отчасти.
— Не ни казвай.
— Няма — уверих я.
— Достатъчно голямо ли е, че с него да се занимава Белият дом?
— Потенциално да, предполагам.
— По дяволите!
— Кога дойдоха при теб?
— Днес следобед. В два часа. Още спях.
— Водеха ли със себе си униформени полицаи?
Лий кимна и в очите й се появи обида.
— Познаваше ли ги? — попитах.
Тя поклати глава.
— Буйни глави, антитерористи. Сами си пишат правилата и стоят настрана от останалите. По цял ден се разкарват насам-натам със специални коли. Понякога и с фалшиви таксита. Един на предната седалка, двама отзад. Знаеше ли това? Правят големи обиколки, нагоре по Десета, надолу по Втора. Както някога бомбардировачите патрулираха в небесата.
— Колко часът е сега? Около шест и шест минути ли?
Тя погледна часовника си изненадано.
— Точно толкова.
Обърнах се на другата страна.
— Джейк? А ти?
— Първо хванаха мен. Тук съм от обяд. Гледам как спиш.
— Някаква вест от Питър?
— Няма.
— Съжалявам.
— Знаеш ли, че хъркаш?
— Натъпкаха ме с успокоително за горили. С пушка, която изстрелва стрелички.
— Шегуваш се.
Показах му кървавото петно на панталона, после и на ръкава на ризата.
— Пълно безумие — отбеляза той.
— На работа ли беше?
Той кимна.
— Диспечерът извика колата ми в базата и тези сладури ме чакаха там.
— Значи в отдела ти знаят къде си?
— Не точно. Но знаят с кого тръгнах.
— И това е нещо — казах.
— Напротив — възрази той. — Отделът няма да направи нищо за мен. Когато дойдат и те отведат типове като тези, изведнъж се оказваш опетнен. Всички си мислят, че си виновен за нещо. Колегите веднага започнаха да се отдръпват от мен.
— Все едно че те търсят от Вътрешни разследвания — обади се Лий.
— Защо Дохърти не е тук? — попитах я.
— Знае по-малко и от мен. Всъщност доста се постара да знае колкото се може по-малко. Не забеляза ли? Той е старо куче.
— Партньор ти е.
— Днес ми е партньор. До другата седмица обаче ще е забравил, че е имал партньор. Знаеш как стават тези неща.
— Тук има само три клетки — обади се Джейк. — Дохърти може да е някъде другаде.
— Говориха ли с вас онези хубавци, или още не са? — попитах.
Двамата поклатиха глави.
— Тревожите ли се? — попитах ги.
Двамата кимнаха. Лий вдигна очи.
— А ти?
— Спя нормално — казах. — Преди всичко заради приспивателните.
В шест и половина ни донесоха храна. Сандвичи в найлонови пликове, които обърнаха настрани и мушнаха през решетките. Плюс бутилки вода. Изпих първо водата и напълних бутилката от крана. Сандвичът ми беше със салам и сирене. Най-вкусното нещо, което някога съм ял.
В седем отведоха Джейкъб Марк за разпит. Без белезници. Без вериги. Тереза Лий и аз седяхме на кушетките си, на около три метра един от друг, разделени от решетките. Не говорихме кой знае колко. Лий ми се стори потисната. В един момент каза: