— Загубих няколко много добри приятели, когато се срутиха Близнаците. Не само полицаи. И пожарникари. Хора, с които бяхме работили заедно. Хора, които познавах от години.
Каза го, като че ли си мислеше, че тези истини би трябвало да я изолират от безумието, което последва. Аз седях мълчаливо и през повечето време мислено преповтарях разговори. Всякакви хора бяха товарили с мен. С часове. Джон Сансъм, Лайла Хот, момчетата от съседната стая. Връщах се към казаното от тях, както дърводелец прокарва длан по рендосана повърхност, за да открие грапави места. Имаше странни недомлъвки, нелогични нюанси, дребни пропуски. Не знаех какво означават. Все още не. Знаех обаче, че ги има, и това само по себе си беше от полза.
В седем и половина върнаха Джейкъб и отведоха Тереза Лий. Без белезници. Без вериги. Джейк седна на кушетката си с кръстосани крака и с гръб към камерата. Погледнах го въпросително. Той вдигна очи към тавана и едва забележимо сви рамене. Отпусна ръце пред себе си, невидими за камерата, и с десен палец и показалец направи пистолет. Потупа бедрото си и погледна моето. Пушката, която приспива. Показа два пръста между коленете си и един встрани. Кимнах. Двама зад масата, трети вляво с пушката. Вероятно до вратата към третото помещение. За да пази. Заради това Джейк нямаше белезници и вериги. Започнах да масажирам слепоочията си и докато дланите ми бяха горе, раздвижих устни: „Къде са обувките ни?“ Джейк размърда устни в отговор: „Не знам.“
После се умълчахме. Не знаех за какво мисли Джейк. Може би за сестра си. Или за Питър. Аз лично бях пред важен избор. Има два начина да се бориш с нещо — отвътре и отвън. Аз предпочитах отвън. Винаги съм го предпочитал.
В осем часа върнаха Тереза Лий и отведоха мен.
45
Без белезници. Без вериги. Сигурно си мислеха, че се страхувам от пушката със стреличките. Наистина се страхувах малко. Не защото не обичам дребни убождания. И не защото имам нещо против съня сам по себе си. Обичам да спя колкото всеки друг. Не исках обаче да губя повече време. Не можех да си позволя да пропилея още осем часа.
Мъжете седяха в стаята точно както ми беше показал Джейкъб Марк. Шефът вече се бе настанил на средния стол. Агентът, който ми беше сложил веригите сутринта, сега ме доведе в стаята, остави ме в средата и седна вдясно на шефа. Третият стоеше до страничната врата с пушката. Нещата ми все още бяха на масата. Или отново бяха подредени на масата. Съмнявах се, че са били там, докато са разпитвали Джейк или Лий. Нямаше смисъл. Излишно. Бяха сложени отгоре специално заради мен. Пари, паспорт, банкова карта, четка за зъби, карта за метрото, визитката на Лий, фалшивата визитка, флаш паметта и мобилният телефон. Всичките девет бяха налице. Добре, защото трябваше да взема със себе си поне седем от тях.
Агентът в средата нареди:
— Седни, Ричър.
Тръгнах към стола и усетих как тримата се отпускат. Бяха работили цяла нощ и цял ден. Сега започваха трети пореден час разпити. А разпитите са тежка работа. Изискват сериозна мисловна концентрация и гъвкавост. Изтощително е. Следователно и тримата бяха уморени. Достатъчно, за да са притъпени сетивата им. Веднага щом стигнах до стола, се пренесоха от настоящето в бъдещето. Решиха, че проблемите им са свършили. Започнаха да мислят за подхода си. За първия въпрос. Решиха, че ще седна на стола и ще съм готов да го чуя. И да отговоря.
Грешка.
На половин стъпка от стола опрях крак в ръба на масата и я бутнах напред. Не я изритах, а я бутнах, защото нямах обувки. Другият й ръб се заби в стомасите на двамата седнали и ги притисна към облегалките на столовете. В това време вече се бях стрелнал вляво. Изтласках се нагоре от клекнало положение, сграбчих пушката и я измъкнах от ръцете на третия агент, а докато още беше изправен, го изритах в чатала с коляно. Той пусна пушката и се присви, а аз го изритах по физиономията с ножица. Като онзи ирландски танц. Обърнах се светкавично, насочих пушката и изстрелях иглата в гърдите на шефа. После скочих до масата и ударих третия по главата с приклада на пушката — веднъж, два пъти, три пъти — силно и жестоко, докато онзи не притихна и не престана да се движи.
Четири шумни и жестоки секунди от началото до края. Четири отделни действия, изпълнени отделно. Масата, пушката, шефът, вторият тип. Едно, две, три, четири. Гладко и лесно. Двамата, които ударих, бяха в безсъзнание и кървяха. Човекът на пода беше с разбит нос, а онзи на масата имаше рана на черепа. Шефът му до него се беше устремил към пода, подпомогнат от химията, както се беше случило с мен вече два пъти. Беше ми интересно да гледам. Показваше някаква мускулна парализа. Свличаше се надолу от стола безпомощен, но очите му се движеха, сякаш продължаваше да съзнава случващото се около него. Спомних си въртящите се форми и се зачудих дали и той ги вижда.