После се вгледах във вратата към третото помещение. Все още оставаше един медицински лаборант, за когото не знаех къде е. А може би имаше и други. Може би имаше много други. Вратата обаче си оставаше затворена. От третата стая не се чуваше никакъв шум. Коленичих и проверих под сакото на третия агент. Нямаше оръжие. Имаше раменен кобур, но той беше празен. Вероятно стандартна процедура. Оръжие не се внася в затворено помещение, в което има задържан. Проверих и другите двама. Същото. Пластмасови кобури, и двата празни.
Третата стая продължаваше да е тиха.
Проверих джобовете им. И те бяха празни. Прочистени. В тях нямаше нищо, освен неутрални неща като салфетка или дребни монети, притиснати в шевовете. Никакви ключове от апартаменти или коли, никакви телефони. Нямаше портфейли, полицейски значки или лични документи.
Взех пушката и вдигнах цевта — готов за стрелба. Отидох до вратата на третата стая. Отворих рязко и се престорих, че се прицелвам. Пушката си е пушка, дори да не е заредена и да не е каквато трябва. Същественото при подобни ситуации е първото впечатление и първата реакция.
В третата стая нямаше никого.
Нямаше лаборант, други агенти или помощен персонал. Абсолютно никой. Сиви офис мебели и флуоресцентно осветление. Помещението беше като другите две — стара тухлена зидария, боядисана в бяло. Същата големина, същите пропорции. Тук имаше още една врата, която водеше или по-навътре в сутерена, или към стълбище. Отидох до нея и отворих.
Стълбище. Стара лющеща се зеленикава мазилка. Затворих вратата и проверих офис мебелите. Три бюра, пет шкафа, четири сейфа, всички заключени с ключалки с шифър. Това обясняваше защо в джобовете на агентите нямаше ключове. По бюрата нямаше купчини книжа. Само три дремещи компютъра и три телефонни апарата. Натиснах клавишите за интервал на трите клавиатури и събудих компютрите. И трите поискаха парола. Вдигнах една по една слушалките и натиснах бутоните за повторно набиране — и трите пъти чух гласа на телефонистката от централата. Сериозни мерки за сигурност. Старателни и методични. Приключвате разговора, прекъсвате линията, после набирате нула и оставяте слушалката. Онези тримата не бяха съвършени, но не бяха и идиоти.
Останах неподвижен дълго време. Бях разочарован заради ключалките. Исках да намеря запасите им и да презаредя пушката, за да приспя с нея и другите двама агенти. Исках да намеря и обувките си.
Останах разочарован и по двата пункта.
Върнах се в помещението с клетките. Джейкъб Марк и Тереза Лий вдигнаха очи, погледнаха встрани, после отново погледнаха мен. Класическо стъписване, защото бях сам и държах в ръцете си пушката. Предположих, че са чули шума и са решили, че онези ме обработват. Вероятно не бяха очаквали да се върна толкова скоро или изобщо да се върна.
— Какво стана? — попита Лий.
— Заспаха — отговорих.
— Как така?
— Може би се отегчиха да ме слушат.
— Значи сега наистина си загазил.
— А преди това?
— Преди това беше невинен.
— Време е да пораснеш, Тереза.
Тя замълча. Огледах ключалките на клетките. Добра изработка и качество. Имаха цилиндрични шайби, с числа по периферията, от едно до трийсет и шест. Въртяха се и в двете посоки. Опитах ги, но не почувствах нищо, освен цъкането на прецизната механика. Усещане за отлично качество. Определено не почувствах никакви прещраквания на заключващия механизъм.
— Искате ли да ви измъкна оттук? — попитах.
— Не можеш — каза Лий.
— Ако мога, искаш ли да те измъкна?
— Защо да не искам?
— Защото, както ти се изразяваш, ще загазиш. Ако останеш, ще играеш по техните правила.
Не отговори.
Погледнах Джейк.
— А ти?
— Намери ли обувките ни? — попита той.
Поклатих глава.
— Можеш обаче да вземеш техните. Горе-долу същият размер са.
— А ти?
— На Осма улица има магазини за обувки.
— Ще отидеш дотам бос?
— Това е Гринич Вилидж. Ако тук не мога да ходя бос, къде бих могъл?
— Как ще ни измъкнеш?
Проблеми и решения от деветнайсети век срещу експедитивността на двайсет и първи.
— Няма да е лесно и затова искам да знам дали да се захващам. И трябва да решите бързо. Нямаме много време.
— Докато се събудят ли?
— Докато затворят „Хоум Депо“.