Преместих щангата в лявата си ръка и забързах с гумените галоши, така че стигнах до вратата за персонала едновременно с лаборанта. Не исках да успее да затвори. Щеше да ми създаде излишен проблем. Лаборантът ме чу, обърна се и вдигна ръце, за да се предпази, а аз го бутнах и го натиках вътре. Той се подхлъзна на боклуците и падна на едно коляно. Вдигнах го за врата, задържах го на ръка разстояние и оставих вратата да се затръшне. После се обърнах и понечих да разясня на онзи нещастник какви са възможностите му за избор, но видях, че се е досетил сам. Или се държи прилично, или яде бой. Той предпочете да се държи прилично. Наведе се и вдигна ръце — красноречив жест, изразяващ покорство. Вдигнах щангата и го подкарах към стълбището за сутерена.
През цялото време, докато стигнахме, той беше кротък. Не ми създаваше никакви проблеми и докато преминавахме през стаята с компютрите. Разбра какво го чака, когато влязохме в следващото помещение с тримата агенти на пода. Стегна се. Адреналинът запулсира в кръвта му. Бий се или бягай. После ме погледна — огромен, изпълнен с решимост мъж със смешни галоши, стиснал голяма стоманена щанга.
Притихна.
— Знаеш ли комбинациите за клетките? — попитах го.
— Не — отвърна той.
— А как поставяш болкоуспокояващите инжекции?
— През решетките.
— Какво ще стане, ако някой получи пристъп, а ти не можеш да влезеш в клетката при него?
— Трябва да се обадя по телефона.
— Къде са нещата ти?
— В шкафчето ми.
— Покажи ми го. Отвори.
Върна се в другото помещение и ме заведе до един шкаф. Завъртя ключалката. Вратата се отвори.
— Можеш ли да отвориш и другите шкафове? — попитах.
— Не. Само този.
В шкафа му имаше няколко рафта, заредени с всевъзможни медицински материали. Спринцовки, стетоскоп, малки шишенца с безцветна течност, пакети памук, хапчета, бинтове, марля, лепенки.
Плюс кутия малки капсули с азот.
И кутия опаковани стрелички.
В което имаше някакъв смисъл от бюрократична гледна точка. Представих си заседанието на командването, когато са писали инструкциите за операцията. Пентагонът. Щабните офицери, натоварени със задачата. Присъстват и по-младши чинове. Дневен ред. Някой съветник от Министерството на отбраната настоява амунициите за пушката да бъдат съхранявани от квалифициран медицински работник. Защото упойката е наркотик. И така нататък. После някой от действащите офицери заявява, че азотът не е наркотик. Трети заявява, че няма никакъв смисъл газът да се съхранява отделно от стреличките. И отново и отново. Представях си как изнервените агенти накрая са се предали: „Добре, каквото и да е, само да продължаваме нататък.“
— Какво вещество има в стреличките? — попитах.
— Местна упойка, за да не боли раната, и много барбитурат.
— Колко много?
— Достатъчно.
— За горила?
Лаборантът поклати глава.
— Намалена доза. Изчислена е за нормален човек.
— Кой е правил изчисленията?
— Производителят.
— И е знаел за какво ще служи?
— Разбира се.
— Със спецификации, поръчки за покупка и всичко останало?
— Да.
— И тестове?
— В Гуантанамо.
— Що за страна е това…
Отговор не последва.
— Има ли странични ефекти? — попитах.
— Няма.
— Сигурен ли си? Знаеш защо питам, нали?
Той кимна. Знаеше защо питам. Бяха свършили компютърните кабели, така че се наложи да го наблюдавам с половин око, докато намеря пушката и я заредя. Зареждането беше като ребус. Не познавах системата и трябваше да действам единствено с логика и здрав разум. Очевидно спусъковият механизъм задействаше освобождаването на газа. Газът изтласкваше стреличката. Пушките са, общо взето, прости машинки. Имат предна и задна част. Причината и следствието се случват в рационална последователност. Заредих я за около четирийсет секунди.
— Искаш ли да легнеш на пода? — попитах лаборанта.
Той не отговори.
— Иначе може да си удариш главата.
Нещастникът легна на пода.
— Някакви предпочитания за мястото? Крак, ръка?
— Най-добре действа в мускулна маса.
— Тогава се обърни по корем.
Той се обърна и аз забих стреличката в задника му.
Презаредих още два пъти и пуснах по една стреличка на двамата агенти, които иначе скоро щяха да дойдат на себе си. Това ми осигуряваше предимство от най-малко осем часа, освен ако не се появеше някой неочакван посетител. Или ако агентите не бяха задължени да докладват ситуацията на всеки час. Или ако вече не бяха изпратили кола, която да ни върне във Вашингтон. Тези объркани мисли ме накараха наполовина да се успокоя и наполовина да се разбързам. Взех щангата и отидох в помещението с клетките. Джейкъб Марк ме погледна, без да каже нищо. Тереза Лий видя обувките ми и попита: