— Добре. Нормален човек не може да живее по този начин безкрайно дълго. Нужна ни е помощ. Проблемът няма да се реши сам.
— Би могъл — намеси се Джейк. — Ако тръгнем от това, което каза преди. Ако знаят три хиляди души, проблемът вече няма да е проблем. Трябва просто да кажем на тези три хиляди души.
— Как? На всеки поотделно?
— Не. Трябва да се обадим на пресата.
— Ще ни повярват ли?
— Ако сме убедителни.
— Ще отпечатат ли такъв материал?
— Защо да не отпечатат?
— Кой знае какво става с пресата сега? Ами ако се допитат до властите и те им кажат да си мълчат?
— Ами свободата на словото?
— Спомням си, че някога имаше и такова нещо — отбеляза Лий.
— Кой тогава ще ни помогне?
— Сансъм — казах. — Той ще ни помогне. Неговият залог в тази история е най-голям.
— Сансъм е от властите. Неговият човек е следял Сюзан.
— Защото той има какво да губи. Можем да се възползваме от това.
Извадих телефона на Леонид от джоба си и го пуснах на леглото, до Тереза Лий.
— Напиши съобщение на Дохърти утре сутрин и поискай да намери телефонния номер на офиса на Сансъм във Вашингтон. После се обади и поискай да говориш лично със Сансъм. Ще му кажеш, че си от полицията в Ню Йорк и че си с мен. Ще му кажеш, че знаем, че неговият човек е бил в метрото. Ще му кажеш, че знаем, че медалът му не е само за карабината „ВАЛ“ и че има и още нещо.
49
Тереза Лий взе мобилния телефон и го задържа в ръката си, сякаш беше скъпоценно бижу. После го остави на нощното шкафче и попита:
— Защо мислиш, че има още нещо?
— Защото, погледнато като цяло, трябва да има. Сансъм е получил четири медала, а не само един. Бил е готов за изпълнение на всякакви задачи. Сигурно е правил какво ли не.
— Какво например?
— Каквото е трябвало да се свърши. За когото е трябвало да се свърши. Не само за армията. От време на време отстъпваха назаем момчетата от „Делта“. На ЦРУ например.
— Какво са правели за ЦРУ?
— Тайни интервенции. Преврати. Убийства.
— Маршал Тито умря в Югославия през 1980 година. Мислиш ли, че го е направил Сансъм?
— Не. Мисля, че Тито умря от болест. Няма обаче да се учудя, ако е имало и резервен план, в случай че здравето му се окаже добро.
— Брежнев умря през 1982 година в Русия. Много скоро след това умря Андропов. И почти веднага Черненко. Беше като епидемия.
— Какво си ти? Историк?
— Любител. Все едно. В резултат дойде Горбачов и бе постигнат някакъв напредък. Мислиш ли, че е станало заради нас? Мислиш ли, че Сансъм има някакво участие?
— Може би — отвърнах. — Не знам.
— Нищо обаче от тези неща не е свързано с март осемдесет и трета в Афганистан.
— Помисли. Да попаднеш на съветски снайперистки екип в тъмнината е пълна случайност. Биха ли изпратили ас като Сансъм да обикаля възвишенията с надеждата да попадне на нещо такова? Не би постигнал нищо сто пъти от сто и един опита. Много сериозен риск с много малки ползи. Така не се планират мисии. Всяка мисия трябва да има постижима цел.
— Много мисии се провалят.
— Разбира се. Но започват с реалистични цели. По-реалистични от лутането из хиляди квадратни километри планини с надеждата за случайна среща. Значи трябва да е имало още нещо.
— Звучи хипотетично.
— Има и друго — добавих. — И то не е толкова хипотетично. Разговарях с доста хора. И слушах. Много от нещата, които чух, не са особено логични. Например онези федерални агенти, които ми се озъбиха във Вашингтон. Попитах ги какво става. Реакцията им беше странна. Като че ли небето щеше да се срути всеки момент. Едва ли реакцията им щеше да е такава, ако ставаше въпрос само за техническо нарушение отпреди двайсет и пет години.
— Геополитиката не е просто нещо.
— Съгласен съм. И веднага признавам, че не съм експерт в тази област. Така или иначе обаче, всичко ми се струва прекалено.
— Продължаваме да говорим хипотетично.
— Срещнах се със Сансъм във Вашингтон. В кабинета му. Не му се връщаше към този случай. Беше мрачен и някак разтревожен.
— Предстоят избори.
— Да плениш ново оръжие обаче не е срамно, а напротив. Необходими са дързост и храброст. Значи реакцията му беше ненормална.
— Хипотетично.
— Знаел е името на снайпериста. Григори Хот. Научил го е от табелките с имената. Мисля, че ги е взел като сувенир. Той отрече. Каза, че били заключени заедно с докладите за мисията и всичко останало. Като че ли се изпусна. И какво е това „всичко останало“?
Лий мълчеше.
— Говорихме за съдбата на снайпериста и наблюдателя — продължих аз. — Сансъм твърдеше, че не е имал оръжие със заглушител. Още една грешка. „Делта Форс“ никога не биха предприели тайна нощна мисия без оръжия със заглушител. Те много държат на тези неща. Което ме кара да мисля, че целият епизод с пленяването на карабината е вторичен продукт на нещо съвсем друго. В началото мислех, че карабината е всичко. Тя обаче е само върхът на айсберга. По-голямата му част все още е скрита.