Утре ме няма

Лий мълчеше.

— После говорихме за геополитика — продължих аз. — Той определено виждаше опасност. Безпокоеше го Русия или Руската федерация, или както там се нарича в момента. Смяташе, че тази страна е нестабилна. Смяташе, че нещата могат да излязат извън контрол, ако се разчуе за епизода в Коренгал. Обърнете внимание — епизода. Заприлича ми на трета грешка. Почти пряко признание, че е имало и други епизоди. И то направо от първоизточника.

Лий мълчеше. Джейкъб Марк попита:

— Какви други епизоди?

— Не знам. Каквото и да е обаче, става дума за информация с голям обем. Още от самото начало Лайла Хот търсеше флаш памет. Федералните агенти също са убедени, че тя съществува. Казаха, че задачата им била да открият истинската. Защото хвърлиха само един поглед на онази, която купих аз, и разбраха, че е за заблуда. Освен че е празна, тя е и твърде малка, за да свърши работа. Чухте ли това? Твърде малка. Значи става дума за големи обеми. За много информация.

— Сюзан не носеше нищо такова.

— Така е. Всички обаче смятат, че е носела.

— Каква информация?

— Нямам представа. Спрингфийлд говори с мен тук, в „Шератън“ в Ню Йорк. Охраната на Сансъм. Беше много навъсен. Предупреди ме. Използва конкретна метафора. Каза, че не мога да си позволя да обърна камъка, който не трябва.

— Е, и?

— Какво става, когато обърнеш камък?

— Изпълзяват разни неща.

— Точно така. Сегашно време. Изпълзяват неща. Не неща отпреди двайсет и пет години. А неща, които в момента пълзят и се гърчат под камъка. Неща, които са живи и днес.

Видях, че Тереза Лий мисли усилено. Погледна телефона на нощното шкафче. Очите й се присвиха. Реших, че репетира за сутрешния разговор със Сансъм.

— Той е доста небрежен, нали? — отбеляза тя. — Допуснал е три грешки.

— През повечето време от седемнайсетте си години като военен е бил офицер от „Делта Форс“ — казах аз.

— Какво от това?

— Ако си небрежен, няма да останеш там и седемнайсет дни.

— Е, и?

— Струва ми се твърде силно ангажиран с кампанията си. Дори с неща като външен вид, всякакви изявления, пътувания, до най-малките подробности.

— Е, и?

— Не мисля, че е небрежен.

— Допуснал е три грешки.

— Дали? Не съм толкова сигурен. Питам се дали не е залагал капан. Чел е досието ми. Бях добър военен полицай и с него сме почти връстници. Сякаш е търсел помощ — навсякъде, където би могъл да я намери.

— Мислиш, че е искал да те привлече на своя страна?

— Може би — отговорих. — Мисля, че е пускал следа от трохи и е чакал да види кой ще тръгне по нея.

— Защо?

— Защото иска да затвори кутията отново, а не е сигурен кой може да го направи вместо него.

— Няма доверие на Министерството на отбраната?

— Ти би ли имала?

— Това не е моят свят. Ти имаш ли им доверие?

— Само до периметъра, в който мога да се изплюя.

— А той няма ли доверие на Спрингфийлд?

— Има му пълно доверие. Но Спрингфийлд е сам. А Сансъм има голям проблем. Може би си мисли, че ако научи още някой, ще е по-добре да участва докрай. Колкото повече, толкова по-весело.

— Значи ще бъде принуден да ни помогне.

— Не принуден — възразих. — Юрисдикцията му е доста ограничена. Но може би ще е склонен да ни помогне. Заради това искам да му се обадиш утре.

— Защо не му се обадиш ти?

— Защото няма да съм тук в началото на работния ден утре сутрин.

— Така ли?

— Ще се срещнем в десет в Медисън Скуеър Парк. На две пресечки южно оттук. Внимавайте, докато се придвижвате дотам.

— Ти къде отиваш?

— Излизам.

— Къде?

— Да потърся Лайла Хот.

— Няма да я намериш.

— Може би не. Но тя има хора. Надявам се те да ме намерят. Сигурен съм, че вече ме търсят. Имат снимката ми.

— Смяташ да влезеш в ролята на стръв?

— Готов съм на всичко, което би свършило работа.

— Сигурна съм, че и ченгетата вече те търсят. Също и Министерството на отбраната, и ФБР. Можеш би и хора, за които дори не сме чували.

— Ще прекараме още една неспокойна нощ.

— Пази се.

— Винаги се пазя.

— Кога тръгваш?

— Веднага.

50

Ню Йорк. Един часът през нощта. Най-доброто и най-лошото място на света, ако те преследват. Улиците бяха още топли. Трафикът беше лек. Имаше интервали от по десет секунди без нито една кола по Медисън Авеню. Все още имаше хора. Някои спяха — по входове и пейки. Други крачеха — целенасочено или безцелно. Тръгнах по маршрута на шляещите се. Минах по Трийсета улица, прекосих Парк Авеню и после Лексингтън Авеню. Никога не са ме обучавали да съм невидим. За такива неща избираха по-дребни от мен. Хора с нормален ръст. Поглеждаха ме веднъж и се отказваха от идеята. Даваха си сметка, че човек с моя ръст винаги бие на очи. Аз обаче се справям. Научих разни техники. Някои от тях са в разрез с интуицията. Например нощта е по-добра от деня, защото тогава съм сам. Когато наоколо няма хора, изпъквам по-малко. Защото, когато ме търсят, търсят едър мъж. Много по-лесно е да прецениш дали някой е едър, ако край него има други, с които да го сравниш. Сред нормална улична тълпа стърча буквално с една глава и рамене над останалите. Ако съм сам, не е толкова лесно да се прецени ръстът ми. Няма база за сравнение. Хората преценяват ръста ни доста трудно, ако около нас няма други хора. Знаем го от експерименти със свидетелски показания. Инсценирайте инцидент, разпитайте за първите впечатления и ще установите, че ръстът на един и същ човек може да бъде определен от един и шейсет до един и деветдесет. Хората виждат, но не гледат.