Следях очите му.
— Разкажи ми за Лайла — подканих го.
— Какво искаш да знаеш?
— Искам да знам коя е тя.
— Ела с нас и я попитай.
— Питам теб.
— Тя е жена, която трябва да свърши определена работа.
— Каква работа?
— Ела с нас и я попитай.
— Питам теб.
— Важна работа. Необходима работа.
— Какво включва тя?
— Ела с нас и я попитай.
— Питам теб.
Замълча. Край на разговора. Долових как се напрягат. Наблюдавах физиономията на Леонид. Видях как очите му се разширяват и как главата му се навежда едва доловимо напред. За кимване. Полетяха към мен едновременно. Оттласнах се от стената зад себе си, опрях юмруци до гърдите си и разперих лакти встрани, като криле на самолет. Спуснах се напред с не по-малка сила. Срещнахме се в една точка като смаляващ се триъгълник. Лактите ми се стовариха със страшна сила върху физиономиите им. Усетих как горните зъби на набития отскачат от десния ми лакът и как долната челюст на Леонид поддава под левия ми лакът. Силата на удара е равна на масата по скоростта на квадрат. Имах предостатъчно маса, но галошите ми бяха подгизнали от горещината и стъпалата ми се хлъзгаха в тях, така че скоростта ми не беше достатъчна.
Което донякъде намали силата на удара.
Поради което двамата останаха на крака.
Което ми създаде малко повече работа.
Завъртях се веднага и стоварих в ухото на набития страхотен юмрук. Никакъв стил. Никакъв финес. Чисто и просто голям, грозен юмрук. Ухото му се сплеска в черепа и пое част от силата на удара, но остана и още доста, за да премине през смазания хрущял към мозъка. Главата му се залюля странично и се удари в другото му рамо. По това време вече се бях извъртял в мокрите си галоши и бях забил лакът дълбоко в търбуха на Леонид. На същото място, което улучих на Пенсилвания Стейшън, но сега ударът беше десет пъти по-силен. Гръбнакът му още малко и щеше да се покаже през гърба. Използвах засилването, за да се обърна още веднъж към набития. Беше се свил леко встрани, като че ли готов да изслуша броенето на рефера. Сритах го ниско долу, в десния бъбрек. Това го накара да се изправи и да се завърти към мен. Свих леко колене, засилих се и го ударих с глава между очите. Експлозия. Костите, които бяха останали здрави след удара с лакът, поддадоха и мъжът се свлече като чувал. Леонид ме потупа по рамото с бокса си. Мислеше си, че нанася удар, но в неговото състояние можеше само да ме потупа. Съсредоточих се и без да бързам, се прицелих внимателно, после го свалих с ъперкът в челюстта. Тя вече беше счупена от лакътя ми. Сега се счупи малко повече. Кръв и месо излетяха напред, в ленива червена дъга, която се видя съвсем ясно на уличното осветление. Зъби, мина ми през ум, и може би част от езика му.
Бях малко разтърсен. Както винаги. Излишният адреналин ме изгаряше отвътре. Жлезата, която го излъчва в организма, действа бавно. После компенсира. Твърде много, твърде късно. Трябваше да минат десет секунди, докато си поема дъх. И още десет, за да се успокоя. После довлякох и двамата през тротоара и ги подпрях в седнало положение до стената, на която преди малко се подпирах аз. Горнищата на анцузите им се разтегнаха цял метър, докато ги влачех. Евтини дрехи. За еднократна употреба, ако случайно се напоят с кръвта ми. Подпрях двамата в стабилно положение, така че да не могат да паднат и да се задушат, после измъкнах десните им лакти от ставите. И двамата бяха десняци, а по всичко личеше, че ще се срещам с тях и друг път. Заради това исках да ги извадя от играта. Без перманентни увреждания. Три седмици в лек гипс щяха да са достатъчни, за да се оправят. Все едно, че нищо не е станало.
В джобовете им имаше мобилни телефони. Взех ги. И на двата беше записана снимката ми. Списъците с обажданията и на двата бяха изтрити. Не носеха нищо друго. Нямаха пари. Нямаха ключове. Никакви веществени доказателства. Никакъв знак откъде са дошли. И едва ли щяха да са в състояние да ми кажат каквото и да било в някакво обозримо бъдеще. Бях ги удрял много силно. Нямаше да се изправят при броенето. И след като дойдеха на себе си, нямаше никаква гаранция, че ще могат да си спомнят какво точно се е случило. Може би нямаше да помнят и имената си. Сътресенията на мозъка имат непредвидим ефект. Медиците не се шегуват, когато питат претърпелите мозъчно сътресение коя дата е и кой е президентът в момента.
Не че съжалявах. По-добре да сгрешиш, но да си поел по-малкия риск. Хората, които мислят предварително за последиците и после се бият, обикновено не стигат до последици. Самите те стават последица. Така че никакво съжаление. Нямах и полза обаче. Разочароващо. Даже и боксовете им не ми ставаха — бяха много тесни. Пуснах ги в една улична шахта десетина метра по-нататък.